Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Така или иначе, не исках да минавам през Вашингтон. Прекалено много хора, а и ако помпите бяха спрели да работят, щеше да ми се наложи да газя до коленете в мътилка, нали?

— Правилно — каза Алекс.

Холдън бе на „Росинант“. Наоми спеше в стаята си. Спеше много, откакто „Росинант“ ги бе прибрал всичките от вакуума. Медицинската система казваше, че се оправя и че почивката е полезна за нея. Алекс обаче се притесняваше. Не защото тя имаше нужда от сън, а защото може би всъщност нямаше, а само се преструваше. Да е тук с Холдън, Еймъс и Наоми беше огромно облекчение. Искаше му се това да е краят на раздялата им и всичко да се върне по местата си, сякаш нищо не е било.

Но не беше така. Дори докато говореше с Еймъс, на Алекс му се струваше, че долавя леки промени у него. Някаква отнесеност, като че ли през цялото време си мислеше за нещо друго и само се преструваше, че посвещава на Алекс цялото си внимание. Наоми се намираше под медицински грижи още от пристигането им и лекарите не пускаха при нея никого, освен Холдън. Щом Наоми си намираше извинения да стои отделно от тях, това можеше да е много лош знак. Още не знаеха всичко, което е преживяла, как е попаднала при Свободния флот и как е избягала от него, но изглеждаше очевидно, че това е било травма за нея. Затова Алекс се опитваше да се наслаждава на покоя и удоволствието да е отново с екипажа си и пренебрегваше растящата в дълбините на ума му тревога, чувството, че — също като с правителствата, планетите и цялата Слънчева система — нещата тук са се променили.

Ръчният терминал на Еймъс изписука. Той изгълта половин чаша бира и оголи зъби.

— Трябва да свърша нещо.

— Добре — кимна Алекс и изля остатъка от бирата си в мивката. — Къде отиваме?

Еймъс се поколеба, но само за част от секундата.

— На доковете. Има нещо, което трябва да преместя в работилницата си.

— Чудесно — каза Алекс. — Да вървим.

Лунните станции бяха най-старите обиталища на човечеството извън Земята. Простираха се по лунната повърхност и потъваха под нея. Вградените в стените светлини сияеха в топло жълто и се разливаха по сводестите тавани. Гравитацията — още по-слаба, отколкото на Марс, Церера или Тихо — му се струваше странна и приятна, като кораб, който се носи спокойно, без да бърза за никъде. Почти можеше да забрави, че на по-малко от четиристотин километра над тях продължава да се разиграва трагедия. Почти, но не съвсем.

Еймъс продължи да му разправя за всичко случило се, докато бе долу в кладенеца, и Алекс го слушаше с половин ухо. Детайлите от тази история щяха да бъдат разчепквани в стотици разговори, когато се върнат на кораба и потеглят нанякъде. Не беше важно да разбере всичко сега и познатата интонация на гласа на Еймъс му звучеше като песен, която харесва, а не е слушал отдавна.

На доковете Еймъс се огледа нагоре-надолу по коридорите, докато не зърна някого, когото познаваше, да седи на пластмасов сандък. Отстрани сандъкът бе нашарен със синьо-бели завъртулки, като нарисувани вълни. Жената бе набита, с черни плитчици, тъмнокафява кожа и гипсирана ръка.

— Здрасти, Мъжкарано — поздрави Еймъс.

— Големи човече — кимна жената. Не обърна никакво внимание на Алекс. — Е, това е.

— Благодаря, тогава.

Жената кимна пак и се отдалечи, клатушкането ѝ в ниската гравитация бе малко по-сковано, отколкото на околните. Еймъс нае товарен механобот, хвана сандъка и тръгна към „Роси“. Алекс подтичваше до него.

— Трябва ли да питам какво има вътре? — обади се той.

— Вероятно не — отвърна Еймъс. — Та значи, ето ни на онзи остров, дето са били всички богаташи, преди да духнат нагоре по кладенеца. И корабите кажи-речи ги няма…

„Росинант“ разполагаше с истински хангар, с осигурена атмосфера, не просто място на площадката и тръба до въздушните му шлюзове. Новата външна обшивка бе от титаниева сплав и керамика, а полираният метал и черната боя на корпуса бяха нацвъкани с отбранителни оръдия и сензори. Дулото на монтираното на кила електромагнитно оръдие приличаше на изненадано зяпнала уста на носа на кораба. На изкуствената светлина в хангара съдът изглеждаше не толкова страховито, колкото на нефилтрираната слънчева светлина, но не по-малко красив. Белезите му бяха изчезнали, ала това не го караше да прилича по-малко на себе си. Еймъс откара механобота до задния шлюз и го отвори, без да нарушава бавното, спокойно течение на разказа си. Вътре остави сандъка на палубата, но не включи електромагнитите, които да го залепят за нея. Вместо това се измъкна от механобота и влезе в самия кораб. Машинното, товарният отсек, работилницата. Кърмата винаги бе била царството на Еймъс.