Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Дъщеря ти добре ли е?

— Ашанти и семейството са живи и здрави. Вече са на Луната. Благодаря, че попита.

— Ами твоят човек? Арджун?

Авасарала се усмихна, но усмивката не стигна до очите ѝ.

— Оставам оптимистично настроена — каза тя. — „Росинант“ е на път за насам. Така че ще можеш да пътуваш на кораб, който не кара пишката ти да изглежда толкова малка като това кичозно лайно.

— Радвам се да го чуя. Така или иначе този не е в мой стил.

Авасарала се извърна и тръгна бързо през тълпата.

Личеше си, че ниската гравитация не е естествена за нея. Еймъс предположи, че не е прекарвала много време извън гравитационния кладенец. На космоса трябваше да му свикнеш. Той се протегна и се залюля на пръсти, чакайки и последният охранител да се скрие от поглед. Нямаше голяма вероятност да продължат да настояват, след като са ги пернали през пръстите, но пак се чувстваше по-добре да ги види как си отиват.

Докато чакаше, двама поясни в униформи на доковете Олдрин минаха забързано покрай него с наведени глави, държейки се плътно един до друг. В близко време Луната щеше да е доста гадно място за поясните, помисли си Еймъс. Но и преди това едва ли е била чак толкова хубаво. Той тръгна обратно към „Жанг Гуо“ и при приближаването му шлюзът се отвори, сякаш приветстваше завръщането му.

Вътрешността на кораба бе адски грозна. Нечупливото покритие на коридорите бе тъмночервено, с мъхнатата повърхност на фалшиво кадифе и осеяно със златни лилии в странна неповтаряща се шарка. Люковете бяха емайлирани в тъмносиньо и златно. Свръхголемите противоускорителни кресла бяха навсякъде — в ъглите на стаите, в ниши в стените. Въздушните рециклатори добавяха миризма на тамян от сандалово дърво, без дима. Като цяло, корабът бе въплъщение на стереотипа за бардак, създаден от дизайнер, който никога не е влизал в истински. Стаята на охраната бе претупана, зле проектирана и почти незапасена, но хората на Ерих бяха разпределени из нея толкова добре, колкото е възможно. Даже Мъжкараната, още омотана в стегнати превръзки, държеше заредена пушка, насочена по протежение на коридора.

— Здрасти — кимна ѝ Еймъс. — Всичко е точно. Няма да влизат.

Отпускането на напрежението бе като лек бриз, ако леките бризове се съпътстват от звуци на вадене на пълнители.

— Добре — изпуфтя Ерих и вдигна един пистолет в здравата си ръка. — Тайс, събери всички оръжия. Джо и Кин, сложете стража на шлюза. Не искам да бъда изненадан, ако някой се появи неочаквано.

— Няма — увери го Еймъс. — Но давай, прави каквото искаш.

— Имаш ли минутка? — попита Ерих и подаде пистолета на един дебеловрат мъж, който Еймъс предположи, че е Тайс.

— Разбира се — каза Еймъс. Двамата тръгнаха към асансьора.

— Това наистина ли беше жената, която в момента управлява Земята?

— Поне докато не им позволи да проведат избори, предполагам. Никога не съм обръщал особено внимание как става цялата работа.

Ерих издаде тихо, неопределено сумтене. Уродливата му ръка беше свита до гърдите му, а малкият юмрук — стиснат. Здравата бе натъпкана дълбоко в джоба му. И двете създаваха впечатление, че нещо го гризе.

— И ти… я познаваш. Дотолкова, че да ѝ искаш услуги?

— Аха.

В асансьора Ерих натисна копчето за командния център. Еймъс не смяташе да ходи там, но този разговор, изглежда, клонеше нанякъде, затова не възрази. Асансьорът тръгна със запъване, после се издигна плавно през високите палуби.

— Не мога да позная това кораб ли е, или шибана възглавничка — промърмори Еймъс.

— Нямам представа — призна Ерих. — За първи път се качвам на такъв.

— Сериозно?

— Никога досега не съм излизал от атмосферата. Тази слаба гравитация ми изглежда странна.

Еймъс запружинира леко на пръсти. Беше само около една шеста g . Не се бе замислял особено върху това.

— Свиква се.

— Ти поне си свикнал — каза Ерих. — Е, как се запозна с нея?

— Бяхме затънали до гушата в лайна и едни хора, срещу които се бореше тя, се опитваха да ни убият. Тя дойде и се опита да ни опази живи.

— И сега сте приятели.

— Добри познати — поправи го Еймъс. — Не са много хората, които бих нарекъл приятели.

Асансьорът спря с леко поклащане, което не би трябвало да го има. Командният център се състоеше целият от тъмни повърхности: палубата бе в шоколаденокафяво, стените — в изкуствени дървесни шарки, конзолите и креслата тапицирани с фалшива кожа. Или защо пък не истинска? Не че той знаеше разликата, за да я търси. Ерих се отпусна в едно от креслата и плъзна здравата ръка по темето си.