Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Почини си — каза Фред. — Ние ще се погрижим всичко с кораба да е наред.

— Да, сър — отвърна Гор. — Имайте предвид, че толкова близо до короната натрупваме малко топлина.

— Ще го държим под око.

Гор се разкопча и се хлъзна надолу по стълбата. Фред проследи оттеглянето му с тъжна усмивка.

— Помня, когато и аз можех да се спускам по стълбата така. Но през последните години вече не.

— Аз също вече не го правя.

— Ето как възрастта превръща всички ни в страхливци. Или може би е съвестта — каза Фред и въздъхна дълбоко. — Инарос и корабите му още не са стигнали до орбитата на Сатурн, а пиратството по външните планети скочи рязко. Колонизаторските кораби са добре запасени, слабо въоръжени и освен това са много.

— Не са очаквали гражданска война.

— Това ли се случва?

— А не е ли така?

— Ами… Може би. Говорих със Смит. Предполагам, Алекс и Боби не са в течение на много от онова, което е правил на „Рейзърбек“.

Холдън се приведе напред.

— Не мисля, че са го шпионирали, не. Защо мислиш, че биха го направили?

— Надявах се, че твоят човек би могъл да го стори. Тази Дрейпър е прекалено голяма патриотка. И така, без външно потвърждение, версията на Смит е, че имало разкол във флотското командване. Може би просто някой е продал голяма част от артилерията си на Инарос. Може да е имало и друг играч, готов на размяна.

— Срещу протомолекулата — досети се Холдън. — Такава е била цената за всичко това, нали?

— Никой не знае, че тя липсва, освен теб, мен, хората на Дръмър и онзи, който я е взел. Ще го пазя в тайна, докато мога, но стигнем ли до Луната, мисля, че трябва да кажа на Смит и Авасарала.

— Разбира се — съгласи се Холдън. — Че защо да не им кажеш?

Фред премигна. Смехът му, когато се раздаде, бе дълбок и звучен. Извираше от корема му и изпълваше въздуха.

— Тъкмо когато си помисля, че си се променил, ми излизаш с нещо, което е типично джеймсхолдъновско. Не знам какво да мисля за теб. Наистина не знам.

— Благодаря, предполагам.

— Няма защо — каза Фред. Миг по-късно добави: — Има кораби, които се носят към порталите. Марсиански военни кораби. Много би ми помогнало да знам дали се подчиняват на Инарос, или на някого друг.

— Като например онзи, който държи протомолекулната проба?

— Който и да е, всъщност. Искам да говоря с Нагата.

Атмосферата помежду им охладня.

— Искаш да я разпиташ?

— Да.

— И искаш разрешението ми?

— Така ми се струва учтиво.

— Ще поговоря с нея за това, когато се съвземе още малко — обеща Холдън.

— Не мога да те моля за нищо повече — каза Фред и се надигна на крака. На края на стълбата спря. Холдън го видя как обмисля дали да се плъзне надолу като Гор, но реши да не го прави. Стъпало по стъпало Фред слезе от командния център и затвори люка след себе си. Холдън пусна пак записа, после го спря. Имаше чувството, че главата му е пълна с памук.

Толкова дълго бе съсредоточен върху това да се разсейва от отсъствието на Наоми, че сега, когато се бе върнала, се чувстваше почти смазан. Моника бе права. Нещата се бяха променили и той вече не знаеше какво е мястото му в тях. Дори да обърнеше гръб на Фред, Авасарала и на собствената си известност, какво би могъл да стори един независим кораб в тази нова, преустроена Слънчева система? Имаше ли банки, които биха могли да му платят, ако се заеме да превозва товар до луните на Юпитер? Ами колонистите, които вече бяха минали през пръстените на път за нови, непознати светове? Дали Свободният флот наистина щеше да спре доставките за тях, както и обратния поток от суровини и открития?

Но атаките изглеждаха най-вече неизбежни и дребнави. Ако вътрешните планети не бяха показвали в продължение на поколения на поясните, че са заменими, може би щеше да има някакъв начин… някакъв начин да се приспособят уменията им и начинът им на живот към тази по-голяма човешка експанзия. Начин да се тласне цялото човечество напред, а не само част от него.

И колко дълго щяха са в състояние Инарос и хора като него действително да възпират наплива от колонисти? Или може би имаше нещо друго, някаква част от плана, която още не са видели? Тази мисъл го изпълни с чувство, което той реши да нарече ужас, защото му се стори по-добро название от „страх“.

Мониторът изписука. Алекс искаше връзка. Холдън я прие с благодарност.

— Здрасти, капитане — ухили се Алекс. — Как я караш?

— Добре, струва ми се. Просто убивам малко време извън каютата, за да не будя Наоми. Предполагам, че ще спи дванайсет-четиринайсет часа.