Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Ти си добър човек — отбеляза Алекс.

— Ами ти?

— Показвах на временния ти пилот всички начини, по които би могъл да ме изпревари до „Чецемока“, ако се беше сетил за тях.

— Бъди мил с него — рече Холдън, но не говореше сериозно. — Къде си? Ще дойда при теб.

— В машинното — отвърна Алекс. — Което е част от причината да искам да говоря с теб. Току-що получих добри новини от Луната.

Товарните механоботи местеха сиви палети или бели пластмасови сандъци по протежение на целите докове Олдрин и заглушаваха бърборенето на човешки гласове с дрънчене и бръмчене на машини. Стоукс и останалите бегълци от остров Гърмяща змия се бяха скупчили до една сива стена в опит да не пречат много на движението, докато някакъв цивилен служител с огромен терминал обработваше данните им един по един. Охранителите в черни брони стояха пред шлюза на „Жанг Гуо“ и се мръщеха. Стенният екран бе настроен да показва лунния пейзаж отвън, сив като гуми на камион.

Червеното сари на Крисджен Авасарала изпъкваше на този фон като ярко цветно петно, а гласът ѝ прорязваше цялата шумотевица, сякаш тя изобщо не съществуваше.

— Как така не можем да се качим на кораба, да ти го начукам?

— Нямате съдебна заповед — изтъкна Еймъс. — Никой не се качва на моя кораб без съдебна заповед.

Авасарала наклони глава и изгледа жената, която командваше отряда на охраната.

— Предвид, че между вас и него, изглежда, има някакво разбирателство, госпожо — каза шефката на сигурността, — не искам да настоявам.

Авасарала махна нетърпеливо с ръка, сякаш пропъждаше някакъв дим.

— Бъртън, първо на първо, това не е твоят шибан кораб.

— Как да не е? — възрази Еймъс. — Смятай го за спасено имущество.

— Не. Когато нахълташ в нечий частен хангар и отмъкнеш кораба вътре, това не е спасяване на имущество. Това е кражба.

— Сигурна ли си? Защото там долу нещата изглеждаха доста опустошени. Уверен съм, че беше спасяване на имущество.

— И второ на второ, сега сме във военно положение, така че мога да правя кажи-речи каквото си ща, дори да те шибам яко. Включително и да те прекарам през безценния ти малък кораб на каишка, с топка в устата и по дантелено бельо. Така че тия приказки за съдебна заповед можеш да си ги завреш отзад. А сега ми кажи защо съм тук.

— Абе, знаеш ли, това, че можеш да направиш нещо, не означава, че трябва да го направиш. Не изглеждам особено добре в дантела.

Тя скръсти ръце.

— Защо съм тук, Еймъс?

Той се почеса по бузата и погледна назад към „Жанг Гуо“. Стоукс и всички слуги бяха излезли, но Ерих, Прасковка и групата от Балтимор още бяха вътре. Някои от тях, включително Ерих, или живееха под фалшива самоличност, или изобщо ги нямаше в системата.

— Ами виж каква е работата — поде Еймъс. — Ако беше влязла вътре, можеше да се почувстваш длъжна да направиш нещо. И тогава аз вероятно щях да се почувствам длъжен да направя друго нещо. А после всички щяхме да правим разни неща и денят ни като цяло щеше да се скофти.

Лицето на Авасарала се успокои и очите ѝ се съсредоточиха на няколко сантиметра вляво от Еймъс. Шефката на сигурността понечи да проговори, но Авасарала вдигна ръка да я спре. След няколко секунди изсумтя и се обърна към отряда от охраната.

— Можете да пропуснете този. Вървете вместо това да пиете по една бира или нещо такова. Всичко е наред.

— Слушам — отвърна шефката на сигурността.

— Бъртън, погрижи се това да не доведе до никакви проблеми и я разкарай от шибаната ми луна, преди някой да я е видял.

— Ясно, Криси.

— И не ме наричай така, да те шибам. Аз съм действащ генерален секретар на Обединените нации, не любимата ти стриптийзьорка.

Еймъс разпери ръце.

— Нищо не пречи да си и двете.

Смехът на Авасарала отекна над дока. Охранителният отряд се отдалечи. Товарните механоботи се пренаредиха. Количките продължиха по различните си пътища, забързани като мравки в разритан мравуняк.

— Радвам се, че отърва кожата — каза тя, когато се поуспокои. — Вселената щеше да е доста по-безинтересна без теб.

— Благодаря, подобно. Как върви възстановяването?

— Майката си трака — отвърна тя и поклати глава. — Продължаваме да губим хиляди хора всеки ден. Може би десетки хиляди. Храната долу свършва и дори да имах достатъчно ориз да нахраня всички, инфраструктурата е така прецакана, че няма как да го разпределя. Да не говорим, че по всяко време може да падне още някоя шибана скала.