Джеймс Кори - Игрите на Немезида

Еймъс издърпа една седалка от стената до нея. Тя му подаде терминала, но не срещна погледа му.

— Според Криси това не е спасено имущество.

— Тогава съм го освободила. И аз самата щях да си взема един, но не мога. Няма с какво да се свържа.

— Мога да го използвам временно — каза Еймъс и започна да въвежда своята конфигурационна информация. — Поне ще получа достъп до медийните канали.

— Има ли значение?

— Е, ако ти мислиш, че няма, значи вероятно няма.

Тя въздъхна. В очите ѝ имаше сълзи, а на лицето ѝ — усмивка.

— Успяхме. Добрахме се благополучно до Луната. Точно както се надявахме.

— Да.

— Знаеш ли кое ми липсваше най-много в Преизподнята? Всичко, което е от значение. Те ме хранеха и ме поддържаха жива, и имахме нещо като терапевтична група, където можехме да говорим за детските си травми и такива глупости. Но не можех да правя нищо значимо. Не можех да работя. Не можех да говоря с хора извън затвора. Просто съществувах, съществувах и съществувах, и щях да продължавам така, докато рано или късно умра и сложат някой друг в килията ми.

Тя се приведе напред и опря лакти на тезгяха. Беше си изгорила пръста на нещо — я поялник, я дуло на оръжие — и кожата бе гладка и розова, и изглеждаше болезнено.

— Няма да се върна там.

— Прасковке, няма къде да се връщаш. Пък и така или иначе, сигурен съм, че Криси се досети, че си на борда. Не повдигна въпроса, така че, ако си седим кротко…

Смехът ѝ бе къс и горчив.

— Какво? Не можеш да ме вземеш със себе си, Еймъс. Не мога да отида на „Росинант“. Опитах се да убия Холдън. Опитах се да убия всички ви. И наистина убих някои хора. Невинни хора. Това никога няма да изчезне.

— Мен ако питаш, пасваш ни идеално — увери я Еймъс. — Признавам, може да се поизнервиш малко, като видиш пак екипажа, но всички знаем каква си. Какво направи. Включително всички гадости, които причини на нас самите. Това не е нещо ново. Ще го обсъдим. Ще измислим нещо.

— Просто ме е страх, че ако той не подкрепи играта ти, ще ме върнат обратно и…

Еймъс вдигна ръка.

— Пропускаш нещо, Прасковке. Май доста хора го пропускат. Нека ти го обясня пак. Няма къде да се върнеш и не говоря само за сградата. Правителството, което те тикна в затвора, сега съществува доста условно. Планетата, която те тикна в затвора, в скоро време ще има милиарди загинали. Никой изобщо не се интересува, че няма да си излежиш докрай присъдата. Има нова флота между нас и Пръстена и още хиляда слънчеви системи, които да разрушим, както скапахме тази. Всъщност какво правиш сега? Тревожиш се какво би станало с теб, ако нищо от това не се бе случило. И си мисля, че го правиш, защото не гледаш фактите.

— Какви факти?

— Нещата не са каквито бяха.

— Кое не е?

— Всичко — изтъкна Еймъс. — Сега, когато Земята драйфа до смърт, а Марс е призрачен град, всичко е в нашите ръце. Кой какво притежава. Кой решава кой какво притежава. Как действат парите. Кой може да праща хора в затвора. Ерих току-що го нарече „най-ужасната бъркотия в историята“ и е прав. Това е съвсем нова игра и…

Ръчният му терминал изписука. Еймъс го погледна. Дизайнът бе по-хубав, отколкото на стария му, но интерфейсът се различаваше малко. Трябваха му няколко секунди да съобрази какво означава сигналът. Подсвирна през зъби.

— Какво има? — попита Прасковка.

Той завъртя екрана към нея.

— Седемдесет съобщения и двайсет и три искания за връзка. Започват още отпреди падането на скалата.

— От кого са?

Еймъс погледна списъка.

— Предимно от Алекс. Няколко от капитана. Мамка му. Имам шест часа видеозаписи само на Алекс, който се опитва да се свърже с мен.

Усмивката на Прасковка бе тъничка, но все пак усмивка.

— Ти поне си имаш приятели.

— Велосипед ли?

Еймъс се облегна на бара за закуска.

— Ами да. Те нямат нужда от гориво, не се разболяват. С повечето поправки можеш да се справиш сам. Ако си търсиш постапокалиптичен транспорт, велосипедите са правилният избор.

Алекс сръбна от бирата си. Беше местна, от една кръчма надолу по коридора, с богат аромат на хмел и червеникав цвят.

— Предполагам, никога не съм мислил за това по този начин.

Апартаментът на Луната бе по-голям от стаите им на станция Тихо, но от същия тип. Четири спални, от които се влизаше в широка обща стая. Стенен екран, следващ извивката ѝ, бе настроен да показва идеализиран лунен пейзаж, доста по-фотогеничен от истинския. От време на време анимирано „извънземно“ момиче се подаваше иззад някоя скала, правеше изненадана физиономия и се скриваше бързо. Еймъс предполагаше, че е готино, но би предпочел истински лунен пейзаж.