Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Знаеш ли — рече. — Нямаше да можеш да свършиш това без нас. Без мен и твоята приятелка затворничка. А сега и без главата на шибаното правителство, от което, ще извиняваш, ама още съм малко шашнат.

— Ами, аз…

— Не, знам, че щеше да направиш нещо. Само че не и това. Не би могъл да направиш съвсем същото. Този план — за него имаше нужда от нас. Всички нас. И единственото, което ни свързваше, бе ти.

Еймъс седна срещу него. Ерих не искаше да срещне погледа му.

— „План“ е малко силна дума — отбеляза Еймъс. — Просто сграбчвах каквото мога.

— Да, ама работата е там, че имаше какво да сграбчваш. Аз прекарах доста години в Балтимор. Познавам го като петте си пръста. Познавах го. Сега най-добрите ми хора са тук и нямам никаква шибана представа за това „тук“, нали разбираш? Кой контролира наркотиците по тия места? Как се фалшифицира документ за самоличност? Искам да кажа, предполагам, че основната логика е еднаква навсякъде, но…

Ерих се взря в стената, като че ли там имаше нещо за гледане. Еймъс изви врат да погледне, просто за всеки случай.

— Не знам какво ще правим оттук нататък. Не знам какво ще правя аз. Хората ми разчитат на мен да ги преведа през най-ужасната бъркотия в историята, а аз нямам представа нито къде да ги заведа, нито какво ще правим.

— Да, гадна работа.

— Ти — каза Ерих.

— Аз съм гадна работа?

— Ти знаеш . Бил си тук навън. Това — всичко това — е твоят квартал. Познаваш разни хора. Наясно си как стават нещата. Знаеш как да опазиш хората живи.

— Май надценяваш времето, което съм отделил за анализи — изтъкна Еймъс. — Аз имам един кораб и трима души. Това е общо взето всичко. Останалото просто се случи.

— Но то ни доведе дотук. — Ерих отмести поглед. Очите му бяха сурови. — Имам скътани достатъчно пари, за да мога, ако получа достъп до тях, да си купя малък кораб. Не кой знае колко добър, но все е нещо. Или да преместя екипа си някъде. На някоя от Лагранжовите станции или Палада, или… където и да е. Да започнем отначало. Да си създадем нова ниша. Ако искаш да поемеш водачеството, ще ти го отстъпя.

— О — изпуфтя Еймъс. — Ами, не.

— За тях ще е по-добре да ги водиш ти, а не аз.

— Може, но не ги познавам достатъчно, за да ми пука. Имам си собствена работа и ще се придържам към нея.

Не можа да познае дали отпускането в очите на Ерих е облекчение, или разочарование. Може би и двете. Лидия щеше да разбере. Или Наоми. Или Холдън. Вероятно и Алекс. Но за него това бе само лека промяна в напрежението на мускулите. Би могло да означава всичко.

— Тогава сам ще се оправя — заяви Ерих. — Ще се махнем оттук до ден-два, ако успея да го уредя.

— Добре, тогава — каза Еймъс. Струваше му се, че би трябвало да има още нещо. Познаваше Ерих по-дълго от всеки друг жив човек. Дори да се видеха пак някой път, сегашният разговор бележеше края. Животът и на двама им щеше да се развие съвсем различно, ако Еймъс бе изрекъл други думи. Струваше му се, че би трябвало да каже нещо по този въпрос. Но тъй като нищо не му идваше наум, той се върна в асансьора и потегли надолу към работилницата.

Да отидеш в техническата част на „Жанг Гуо“ — местата, където собствениците и техните гости не биха си прекарвали времето — беше като да пристъпиш в друг кораб. Всичкият блясък и красота отстъпваха на чист, функционален дизайн, който не бе толкова добър като на „Роси“, но по-добър, отколкото на всеки друг кораб, на който Еймъс бе работил. Всички ъгли бяха заоблени и омекотени в очакване на сблъсъци. Всички дръжки бяха завинтени с двойни болтове. Чекмеджетата и шкафовете в работилницата се заключваха в две равнини. Въздухът миришеше на пресни филтри и смазка. Някой бе поддържал мястото чисто и в по-добър ред, отколкото всъщност заслужаваше една разкрасена орбитална совалка. Еймъс се зачуди дали този човек е още жив. Но не можеше да отговори на въпроса, затова не хаби много енергия за него.

Прасковка седеше на един работен тезгях. Дрехите, с които се бяха сдобили по време на пътуването с велосипеди до Балтимор, изглеждаха доста жалки в чистата и подредена обстановка. Скъсани на рамото и все още прекалено широки за нея. Тя сякаш плуваше в тях. Косата ѝ бе хваната отзад на конска опашка, а ръцете ѝ се движеха бързо и внимателно над отворена кутия с електронни модули. Движенията ѝ бяха прецизни и плавни като в стар запис на пианист. Тя не вдигна очи, когато Еймъс влезе, но се усмихна.

— Имам нещо за теб. Спасих един ръчен терминал. Хубав. Даже успях да го свържа с местната мрежа. Само да му довършиш конфигурацията и е готов.