Джеймс Кори - Игрите на Немезида

Ето така се бе чувствала тя, помисли си Холдън. При „Агата Кинг“ и когато той бе поел към станцията в бавната зона. Когато бе слязъл на повърхността на Ил. Всички онези пъти, когато си мислеше, че я пази от рисковете, ѝ причиняваше подобни тревоги.

— Олеле — промърмори. — Аз съм гадняр.

Тя открехна очи като два ярки процепа и се усмихна лекичко.

— Пропуснах ли нещо?

— В известен смисъл. Отнесох се някъде за минутка, а сега отново съм тук. И ти също, което е много, много добре.

— Хубаво е да се върнеш у дома.

— Но докато ти… Искам да кажа, докато ние… Виж, когато бях на Тихо, говорих с Моника. И с Фред. Искам да кажа, говорих с Фред за теб, за нас и какво трябва да знам, и защо си мисля всичко онова. А с Моника говорихме защо съм лъгал и дали в онова, което тя направи, е имало някаква сила, и как било етично и отговорно да я използва. И аз си мислех…

Наоми вдигна ръка. Челото ѝ се сбръчка.

— Ако ще ми казваш, че си имал авантюра с Моника Стюарт, сега може би не е най-подходящият момент.

— Какво? Не. Разбира се, че не.

— Хубаво.

— Просто си мислех. За много различни неща, всъщност. И исках да знаеш, че каквото и да правиш и да преживяваш, и щом не желаеш аз да съм част от него, не е нужно да ми казваш, ако не искаш. Аз съм много любопитен и искам да знам. Но каквото и да е то, е моя работа само ако ти си съгласна да е моя работа.

— Добре — отвърна тя и затвори пак очи.

Холдън я погали по ръката. Кокалчетата ѝ бяха разранени, а на китката ѝ имаше синина.

— Значи, когато казваш „добре“…

— Имам предвид, че ти също ми липсваше и се радвам, че се върнах, и би ли ми донесъл зелен чай или нещо такова?

— Да — скочи веднага Холдън. — Да, ще ти донеса.

— Не бързай — каза тя. — Може да подремна малко.

Холдън се спря на люка и се озърна назад. Наоми го гледаше. Очите ѝ бяха уморени, а тялото ѝ — вцепенено от изтощение, но се усмихваше леко. Хубаво бе да види радостта ѝ, че се е върнала.

В камбуза пет-шест гласа говореха един през друг, сливаха се в нещо като симфонично общо вълнение. Той самият се чувстваше по същия начин. Холдън се вмъкна вътре. На една от масите седеше Алекс, вдигнал крака на пейката, и говореше с Чава Ломбау и Сун-и Стайнберг за нещо свързано с бързи цикли, прицелване, засечки и ускорение. Чава говореше едновременно с него и размахваше ръце, осигурявайки някакво физическо описание на онова, което обсъждаха. Сун-и просто местеше развеселено поглед от единия към другия. На съседната маса Боби Дрейпър, макар и седнала, се издигаше над Сандра Ип и Маура Пател. Боби бе сменила бойната си броня с възмалък комбинезон с щампа „ТАХИ“ на гърба. Тя улови погледа му, усмихна се и му махна. Той също ѝ махна, но Сандра Ип вече бе привлякла отново вниманието ѝ и Боби поклати глава и отговори на някакъв нечут от него въпрос.

Холдън бе връхлетян от внезапен спомен как е вкъщи със семейството си, осемте му родители са седнали на вечеря с единствения си син и водят няколко разговора един с друг и един през друг. Чувството на спокойствие и добруване, което го заля, бе огромно. Ето така изглеждаше, така звучеше, така се държеше едно семейство. Даже новият екипаж, срещу който той се бе опитвал да не негодува, му приличаше по-скоро на далечни братовчеди, дошли за дълго гостуване, а не на натрапници.

Алекс скочи от масата и се приближи ухилен към него. Постояха така за един дълъг, неловък момент, преди да се предадат и да се прегърнат, като се тупаха по гърбовете и се смееха.

— Никакви отпуски повече — заяви Холдън.

— Мама му стара — затюхка се Алекс. — Отлитам за няколко седмици и всичко потъва в хаос.

— Точно така си е. — Холдън отиде до кафеварката, а Алекс го следваше току до лакътя му. — Това сигурно се класира за най-скапаната ваканция изобщо.

— Как е Наоми?

Холдън избра чая, който Наоми харесваше най-много. Машината засвирука тихичко.

— В момента най-вече се хидратира. Прати ме да ѝ донеса пиене, но мисля, че всъщност искаше да престана да ѝ вися на главата и да се опитвам да завържа разговор.

— Може да ѝ е нужно малко време да влезе във форма.

— На съзнателно ниво го разбирам — каза Холдън и взе мехура с чай. Миришеше на лимонова трева и мента, макар че на кораба нямаше нищо дори близко до двете. Холдън се ухили. — Химията е изумително нещо, знаеш ли? Наистина изумително.

— Някакви новини от Еймъс? — попита Алекс и усмивката му помръкна, щом зърна отговора в очите на Холдън. Опита се да си възвърне небрежния тон, когато заговори, но не успя да го заблуди. — Е, това не означава кой знае какво. Няма да му е за първи път планета да избухва под него.