Джеймс Кори - Игрите на Немезида

Протягаше се с всяко движение, освобождавайки всичко от себе си. Би трябвало да е уплашена, но не беше. Отиваше към смъртта си и това бе кофти. Би искала да живее вечно. Да види пак Джим. И Алекс. И Еймъс. Би искала да каже на Джим всички неща, които толкова дълго внимаваше да не му казва. Хиляда и шейсет. Време е да смени знаците си. Още четири минути. Четири минути и цял един живот.

Някъде там Филип беше с баща си, както от години насам. Още от бебе. И Син, бедният Син, вече толкова мъртъв, колкото щеше да е и тя, защото я бе видял в шлюза и си бе помислил, че като я спре, ще я спаси. Бе мислил, че животът ѝ с Марко си струва да се живее. Тя се зачуди какво ли щеше да стане, ако беше останала. Ако „Чецемока“ бе отлетял без нея. Дали Джим щеше да задейства бомбата? Налагаше се да мисли, че би го сторил. Той не беше човек, който обуздава лесно любопитството си. Звездите потрепериха, размазаха се. Тя плачеше. „Опасност. Не се приближавайте. Риск от експлозия.“

Ако скафандърът бе захранен с енергия, щеше да пищи предупреждения срещу нея. Сега тя почти се радваше, че не е. Още дори не се бе замаяла. Беше виждала как хора губят съзнание. Докато филтрите ѝ за въглероден диоксид работеха, това щеше да е мирен начин да си отиде. Без задушаване, без паника. Само моментна дезориентация, а после кротка загуба на съзнание. Ето я тук след толкова много години, как се изхвърля през още един въздушен шлюз. Още помнеше първия път, навремето на Церера. Онзи шлюз бе вграден в пода, разбира се, но тя още можеше да си спомни чувството за натиск върху пръстите ѝ, когато му нареди да се отвори, вярвайки, че това ще означава собствената ѝ смърт. И дори тогава не искаше да умира. Просто искаше да се свърши. Да се освободи от всичко. От болката и от чувството за вина. И от усещането, че е уловена в капан. Може би щеше да е в състояние да понесе останалото, но не и чувството, че е уловена.

Сегашната смърт изобщо не бе такава. Сега тя се хвърляше пред куршума, за да спаси приятелите си. Семейството си. Семейството, което си бе избрала. Семейството, съставено от хора, които бяха рискували живота си за нея. Искаше ѝ се Син да се бе запознал с Джим. Да бе разбрал колко се е променила от онова момиче, което познаваше навремето на Церера. Колко далеч беше от Кокалчето.

Тя не бе религиозна, но познава доста религиозни хора. „Риск от експлозия. Малко въздух. Три минути.“ Зачуди се дали те биха си помислили, че това, което прави сега, е грях. Да се предава на пустотата с надеждата, че Алекс ще я види, ще разбере, ще се спаси.

И нея. Хубаво би било някак си да намери начин да спаси и нея. Или Джим да се спусне изведнъж от звездите и да я грабне. Тя се изкиска. Господ ѝ бе свидетел, че той би се опитал. Все напираше да бъде герой, нейният Джим. Сега щеше да разбере как се е чувствала тя във всички онези случаи, когато той вирваше брадичка и се втурваше на почти сигурна смърт, защото така бе правилно. Жалко, че нямаше да е тук, за да му го изтъкне. Той може би нямаше да го схване сам. Или пък щеше. Беше се променил с годините и нямаше връщане назад.

„Опасност. Не се приближавайте. Риск от експлозия.“ Отново бе загубила сметката. Две минути? Една? Не знаеше. Откри, че си тананика мелодия, която бе чувала като дете. Не знаеше думите. Можеше дори да не са на никой от познатите ѝ езици. Нямаше значение. Радваше се на компанията на песента. Беше благодарна. Нещо повече, бе благодарна, че няма да умре, обзета от гадене. „Ами, хубаво. Каквото ми е писано, такова. В живота ми не липсваха съжаления, но няма нито едно, с което да не мога да живея. С което да не мога да умра.“

„И все пак — обърна се тя към вселената, — ако не е проблем, не бих отказала още малко.“

Нещо се мярна от лявата ѝ страна, долетяло иззад нея. Голямо и метално, и блестящо ярко на слънчевата светлина. Приличаше на ракета, която сочеше назад към слънцето, докато се отдалечаваше. Двигателят ѝ не работеше. Това изглеждаше странно и някак произволно. Тя се зачуди дали…

Ударът се стовари по средата на гърба ѝ, силен като атака. Една ръка се уви около рамото ѝ и един крак около кръста ѝ, приклещвайки я неподвижно. Тя инстинктивно се загърчи в опит да се измъкне, но който и да бе човекът, я държеше здраво. Не можеше да се откопчи. Усети как онзи бърника по скафандъра ѝ. Нещо твърдо и метално се притисна към бедрото ѝ, където се свързваха кислородните бутилки.

Ушите ѝ изпукаха и налягането в скафандъра внезапно се промени. Чиста, леко стипчива миризма изпълни носа ѝ. Нова бутилка. Тя едва не се засмя. Държаха я в спасителна хватка. Новодошлият направи още нещо, което тя не разбра съвсем, а после закачи въже към кръста ѝ и я пусна. Когато се завъртяха заедно, лице в лице, новодошлият хвана шлема на Наоми и притисна своя към него.