Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Алекс! — прекъсна го Боби. — Имаме нещо.

Той се изви в креслото си, после го завъртя срещу нея. Очите на Боби бяха вперени в стенния екран. Там имаше прозорец, предаващ картината от горната камера. „Чецемока“ продължаваше бясното си въртене, но нещо се бе отделило от него и се носеше през ясната пустота, а звездите отзад бяха като блестящата зеница на гигантско око. Окото на бурята. Боби се опита да увеличи образа едновременно с Алекс и системата издаде объркано пищене, а фокусът заигра бясно, преди да се стабилизира. Фигура в скафандър. На скафандъра нямаше светлини, а гърбът му бе обърнат към тях и силната слънчева светлина караше материята да блести толкова ярко, че почти не се различаваха детайли.

— Жива ли е? — попита Алекс.

— Мърда.

— Преди колко време излезе?

— Не много — каза Боби. — Преди секунди.

Фигурата в скафандъра вдигна ръце и ги скръсти над главата си. Поясният сигнал за опасност. Алекс усети как пулсът му се ускорява.

— Алекс! — обади се Холдън след четири секунди. — Какво става?

— Някой излезе от кораба. Нека разбера какво е положението и ще ти докладвам — отвърна Алекс и прекъсна връзката. На екрана на Боби фигурата сега правеше сигнал за време. Пет минути.

— Какво имаме? — попита Алекс.

— Тя повтаря едни и същи сигнали — каза Боби. — Ето пак. „Опасност. Не се приближавайте. Риск от експлозия.“ Но после „Малко въздух“ и „пет“… мамка му, „четири минути“.

— Тя ли е? — попита Алекс, знаейки, че няма отговор на въпроса му. Дори фигурата да се обърнеше с лице към тях, той не бе сигурен, че сред този блясък ще може да познае Наоми през шлема. Бе просто човек в скафандър, на когото му свършваше въздухът и който ги предупреждаваше отново и отново, че това е капан.

Но Алекс си помисли, че който и да е човекът, определено се движи като Наоми. Освен това и двамата наричаха фигурата „тя“. Може да не знаеха със сигурност, но изпитваха вътрешна увереност. Изведнъж му се стори, че вътрешността на „Рейзърбек“ го притиска. Сякаш появата на Наоми на място, където можеше да я види, пораждаше нужда от по-голям простор. Достатъчно, за да стигне до нея. Алекс насочи системата на скутера към яркия като диамант скафандър и пусна изчисленията.

— Накъде отива тя? — попита Боби.

— Май ще пресече пак пътя на кораба — каза Алекс. — Ако не я блъсне, може да мине покрай него и да попадне в струята на двигателя.

— Или ще я гледаме как се задушава? — добави Боби.

— Мога да вмъкна кораба там — предложи Алекс.

— И да я изпепелиш, докато намаляваш скоростта?

— Ами… да.

— Слагайте шлемовете — извика Боби достатъчно силно, за да се чуе и в каютата отзад. — Отивам.

— Този скафандър има ли достатъчно тяга да измине петдесет километра за по-малко от четири минути? — попита Алекс, но вече запечатваше собствения си скафандър.

— Не — каза Боби и посегна за шлема си с една ръка и за резервна бутилка въздух с другата. — Но има наистина добри магнитни ботуши и ръкавици.

Алекс провери херметизацията си и се приготви да отвори „Рейзърбек“ към пустотата.

— Не виждам как ще помогне това.

Каютата на премиер-министъра показваше, че е запечатана. На монитора фигурата — Наоми — даваше сигнали: „Опасност. Не се приближавайте. Риск от експлозия“. Боби изквича и си пое дълбок, треперещ дъх. Гласът ѝ вече идваше по радиото на скафандъра.

— По дяволите, отдавна не съм била на „сокче“. Много гадна работа.

— Боби, времето ни изтича. Как ще ти помогнат магнитните ботуши да стигнеш до Наоми?

Зад стъклото на шлема си Боби се ухили.

— Колко добър контрол имаш над тези ракети? — попита тя.

Напускането на шлюза за последен път бе най-мирното нещо, което Наоми можеше да си представи. Веднага щом излезе през външната врата, слънцето и звездите спряха вихреното си въртене, от което ѝ се гадеше. Тя бе поела по своята допирателна от въртящия се кръг на живота и сега пътят ѝ представляваше права линия. Е, всъщност не допирателна. Секуща, която бе обречена отново да се пресече с пътя на кораба, но може би не в нейния живот.

За момент си позволи да се наслади на свободното реене. Слънцето биеше по гърба ѝ, светлината бликаше покрай нея, докато тя хвърляше сянка върху цели звезди, галактики. Чувството за въртене отслабна малко и тя се зачуди къде ли е Алекс сред всички тези звезди. Спомни си да започне да брои. Хиляда и… колко време вече беше навън? Седем? Осем? Е, нищо не пречеше да приеме най-лошия вариант. Хиляда и трийсет. Че защо не? Тя вдигна ръце над главата си. „Опасност.“ После „Не се приближавайте“. После „Риск от експлозия“. Имаше чувството, че се опитва да предупреди звездите. Млечния път. „Не идвайте тук. Стойте надалеч. Тук има хора, а на тях не можете да им вярвате.“