Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Хайде — подкани. — Време е да вървим.

— Не мисля, че ще стане — каза Мъжкараната.

Еймъс въздъхна. Прибра терминала в джоба си, хвана с една ръка жената за яката, а с другата автомата и се затича нагоре сред тракането на собствената си стрелба. Жената викаше и се друсаше по стълбите. Нещо избухна, но Еймъс не спря да погледне какво. Щом стигна въздушния шлюз, натика Мъжкараната през него, пусна един последен откос надолу по стълбите и натисна копчето за затваряне на шлюза.

Навсякъде около него се бяха сгушили хората на Ерих и домашната прислуга. Някои бяха окървавени. Той самият бе покрит с кръв. Бе почти сигурен, че всичката е на Мъжкараната, но не на сто процента. Понякога в разгара на битката пропускаше разни работи, като например, че е ранен. Остави Мъжкараната на палубата и извади ръчния си терминал.

— Добре — каза той. — Сега би било чудесно.

— Излитането ще убие всички онези навън — посочи Ерих.

— Дреме ли ни? — попита Еймъс.

— Предполагам, че не.

Двигателят оживя с рев.

— Всички долу! — нареди Еймъс. — Нямаме време да стигнем до креслата. Лягайте на пода. Така тягата ще се разпредели по цялото ви тяло!

Той легна до Мъжкараната. Очите ѝ бяха вперени в него, пълни с нещо, което би могло да е болка или гняв. Не каза нищо, нито пък той. По вътрешното радио се разнесе гласът на Ерих, който им казваше да се държат, а после Еймъс изведнъж усети, че тежи много повече, отколкото преди секунди. Мощно хрущене разтърси палубата — „Жанг Гуо“ пробиваше покрива на хангара на път към небето. Корабът задрънча, пропадна, издигна се отново. Палубата се притисна в гърба на Еймъс. Ако се наложеше да правят резки завои, поне десетина души щяха да бъдат смачкани в ъгъла, където палубата срещаше стената.

Екранът над контролните уреди трепна и оживя; облаци и дъжд летяха срещу външните камери, докато корабът се издигаше. Блесна мълния и гърмът отекна във вътрешността. Еймъс не помнеше дали стандартната орбитална скорост изисква три или четири g , но колкото и да бяха, щеше да му е далеч по-забавно в противоускорително кресло. Челюстта го болеше и той трябваше да помни да стиска ръцете и краката си, за да не загуби свяст. Около него другите не се сещаха навреме за това, или пък изобщо не го знаеха. За повечето това бе първи полет извън планетата.

След дълги минути дъждът и облаците на екрана се стопиха. Светкавиците останаха зад тях. А после през безликата сивота се появиха първите блестящи звезди. Еймъс се засмя и нададе радостен възглас, но никой не се присъедини към него. Като се огледа, видя, че той май е единственият останал в съзнание, така че вместо това легна обратно на палубата и зачака тягата да изчезне, щом излязат в орбита.

Постепенно звездите станаха по-ярки. Отначало трепкаха, докато последните пепеливи слоеве на атмосферата прелитаха покрай кораба, после светлината им стана постоянна. Млечният път приличаше на тъмен облак, озарен изотзад. Гравитацията започна да отслабва и Еймъс се изправи на крака. Около него и други започваха да идват на себе си. Момчето с шала и още неколцина мъкнеха Мъжкараната към асансьора и лазарета, при положение че на „Жанг Гуо“ имаше такъв. Стоукс и останалите се смееха или плачеха, или зяпаха шокирано и невярващо. Еймъс се провери за рани и установи, че с изключение на четири дълбоки драскотини на лявото му бедро, чийто произход не можеше да си спомни, се чувства добре.

Включи ръчния си терминал на открития канал.

— Тук е Еймъс Бъртън. Имате ли нещо против да се кача в командния център?

— Заповядай, Бъртън — отвърна Ерих. В гласа му имаше може би само намек за самодоволство. Тези опити да пази престижа на Ерих скоро щяха да му дотегнат, но в настоящия момент бе прекалено въодушевен, за да му пука.

Командният център бе отвратително луксозен. Нечупливото покритие изглеждаше като тапети от червено кадифе, а светлината идеше от сребърно-златни аплици по стените. Ерих седеше в капитанското кресло. Здравата му ръка шареше по клавиатурата в скута му, а уродливата се държеше за ремъците. Прасковка бе в креслото на навигатора, затворила очи с блажена усмивка.

— Избери си кресло — предложи Ерих ухилено. Това бе старият му приятел, а не престъпният бос, който трябваше да държи Еймъс на мястото му. Той превключи на корабното радио. — Пригответе се за маневри. Повтарям, пригответе се за маневри.

— Всъщност не се прави така — отбеляза Еймъс, докато се закопчаваше пред комуникационния пулт. — Това го казват само по филмите.