Джеймс Кори - Игрите на Немезида

Ако скафандърът имаше батерия, сега вероятно щеше да съставя списък на проблемите в тялото ѝ. Главоболието от дехидратация се бе усилило и клонеше към гадене. Усещаше кожата си груба, където я бе изгорило голото слънце. Макар че вече не вадеше толкова храчки, още кашляше. Предполагаше също, че кръвта ѝ вече се състои от равни части плазма и отрови от умората.

Двете ѝ малки победи — маневреният двигател и предавателят — се оказаха и последни. Оттогава насам или усилията ѝ бяха намалели, или нещата наистина бяха станали по-сложни, или и двете. Ретранслаторите, които щяха да накарат ядрото да се изключи, или бяха пропуснати при строежа, или бяха забутани някъде, където не можеше да ги достигне от пространството между обшивките. Би било чудесно да се добере до сензора, който щеше да задейства отказа на бутилката, щом някой спасителен кораб дойде твърде близо, но той, изглежда, бе поставен отвън и недосегаем за нея. Имаше пет-шест места, откъдето да опита да се включи към компютърната система, но никое от тях не разполагаше с интерфейси, а и тя нямаше свой собствен. От време на време в ума ѝ проблясваха като светулки други планове и стратегии. Някои от тях може и да бяха добри. Не успяваше да ги задържи достатъчно, че да ги прецени.

Или бе поспала, или сега умът ѝ работеше на пресекулки. Гласът, който чу, бе само шепот, по-слаб от нейния собствен по радиото одеве, но я накара да дойде на себе си.

— Хей, „Чецемока“. Тук е Алекс Камал, в момента от „Рейзърбек“. Наоми? Ако си там, ще съм ти благодарен да ми дадеш някакъв знак. Просто искам да се уверя, че си ти, преди да дойдем. Корабът ти се държи малко странно, пък и ние сме поизнервени напоследък. И още нещо, в случай че не е Наоми Нагата. Имам петнайсет ракети, насочени в момента към теб, така че който и да си, може би ще искаш да поговорим.

— Недей — каза тя, макар да знаеше, че той не може да я чуе. — Стой надалеч. Стой надалеч.

Всичко я болеше. Всичко се въртеше. Нищо не бе лесно. Когато се изправи на крака, главата ѝ се замая. Страхуваше се, че ще припадне, но не бе сигурна, че ако се наведе, ще има сили да се изправи отново. Трябваше да намери начин да го отпрати. Трябваше да му попречи да се приближи достатъчно, за да бъде погълнат от взрива. Дали тя щеше да се спаси или не, нямаше значение. Беше получила своя хубав ден. Бе повече от това, което очакваше, а и се чувстваше толкова уморена…

Дишайки тежко, Наоми отвори люка на машинното за последен път и тръгна със залитане към асансьора. А оттам към въздушния шлюз.

Беше хубаво да имат пак работещи ръчни терминали, пък макар и само локално, през системата на „Жанг Гуо“. Еймъс лежеше върху една подпора, заклинена в тясното пространство между обшивките. Останалите от работния му екип даваха знак за присъствието си само с дрънчене на магнитни хващачи и леката, успокоителна миризма на оксижен. Измервателният уред, който бе включил към електрическия кабел, сочеше нула.

— Сега? — попита Прасковка.

— Нищо.

Минаха няколко секунди.

— А сега?

— Нищо.

Още секунда. Уредът изсвирука и индикаторът скочи от нула на осемдесет и девет. Еймъс се ухили.

— Готово, Прасковке. Почти на деветдесет съм.

— Закрепвам го — каза тя и макар че ръчните терминали бяха настроени само на аудио, той знаеше, че се усмихва. Освободи уреда и напръска с изолатор дупките, които бе направил за контактите. — Ерих? Ако си там, готови сме за нова проба.

— Разбира се, че съм тук — отвърна Ерих. — Къде ще ходя? Пускам диагностиката сега. Вие двамата идете да се разтъпчете.

Еймъс подсвирна през зъби и острото ехо накара звука да изглежда по-силен.

— Вземам си почивка. Вие, момчета, отворете онзи тръбопровод и ме чакайте. Не се опитвайте да правите нещо умно.

Последва груб хор на съгласие, докато той се надигаше, за да се изкатери по дръжките и структурните подпори до панела за достъп. Вторият екип не беше от кой знае каква помощ, но можеха да вършат част от лесната и времеемка работа, докато Еймъс, Прасковка и Ерих направят „Жанг Гуо“ годен за летене. Засега работата се състоеше наполовина в отстраняване на недодяланите опити на прислугата да поправи кораба и наполовина в установяване на причината за спирането му от полети. Колкото и крещящо да изглеждаше отвън корабът, отвътре си бе общо взето стандартен. В машинното Еймъс намери парцал и избърса втвърдяващата се коричка изолиращо вещество от пръстите и китката си. На най-тънките места то вече бе съвсем твърдо и се отделяше от кожата му като черупка на скарида.