Джеймс Кори - Игрите на Немезида

И двете врати на въздушния шлюз бяха отворени и една подвижна стълба водеше надолу към хангара. Прозорците още бяха тъмни и мръсен саждив дъжд тропаше по стъклата. Въздухът миришеше на озон и студ и дъхът на Еймъс излизаше като пара. Светодиодите над главата му хвърляха ярка светлина, отсичаха сенки толкова резки, че изглеждаха фалшиви. Стоукс и останалите от прислугата се бяха скупчили край едната стена, стиснали торби и куфари, и бъбреха неспокойно. Мъжкараната се облягаше на друга стена, сложила ръка на ухото си със съсредоточено изражение. Еймъс ѝ хвърли поглед, докато слизаше по стълбата. Жената излъчваше едвам сдържано насилие. Еймъс бе познавал много хора, които изглеждаха по същия начин. Някои от тях бяха престъпници. Някои бяха ченгета. Тя го видя, че я зяпа, и повдигна брадичка в нещо средно между поздрав и предизвикателство. Той се усмихна дружески и ѝ махна.

Стигна до хангара горе-долу по същото време, когато Прасковка излезе от шлюза на стълбата. Стоукс се откъсна от скупчената групичка и изприпка при Еймъс с нервна усмивка.

— Господин Бъртън. Господин Бъртън.

— Можеш да ми викаш Еймъс.

— Да, благодаря. Чудех се дали Наталия може да отиде до къщата на Сайлъс. Мъжът ѝ е портиер там и тя се страхува, че ако тръгне без него, никога повече няма да се видят. Много е притеснена, господине.

Прасковка слезе по стълбата зад него с тихи като на котка стъпки. Сянката ѝ се протегна по пътеката пред нея. Еймъс се почеса по ръката.

— Виж сега каква е работата. Доста съм сигурен, че ще успеем да започнем последната проверка до около четирийсет и пет минути. Всеки, който е тук, когато свършим, може да се качи, ако има място. Всеки, който не е тук, трябва да е достатъчно далеч, за да не се разпадне на съставните си атоми, когато излетим. Ако изключим това, всъщност пет пари не давам какво ще правят твоите хора.

Стоукс се изкиска и кимна леко с глава като птица.

— Много добре, господин Бъртън. Благодаря ви. — Еймъс го гледаше как се отдалечава забързано.

— Господин Бъртън, а? — ухили се Прасковка.

— Очевидно — каза Еймъс и вдигна пръст да посочи след Стоукс. — Той да не би да си помисли, че се шегувам за нещо? Защото аз само му обяснявах, че слънцето изгрява от изток.

Прасковка сви рамене.

— В неговото съзнание ние сме добрите. И всичко, което кажем, го тълкува така. Щом казваш, че не ти пука дали ще живее, или ще умре, приема го като твоя черен хумор.

— Сериозно?

— Да.

— Много тъп начин да се оправяш в живота.

— Повечето хора така правят.

— Значи повечето хора са тъпи.

— И въпреки това сме стигнали до звездите — отбеляза Прасковка.

Еймъс протегна ръце и мускулите на раменете го заболяха приятно.

— Знаеш ли, Прасковке, хубаво е, че разполагаме с цялата тази помощ и така нататък, но май ми харесваше повече, когато си бяхме само двамата.

— Много мило. Ще ида да потърся някакво кафе или чай. Или амфетамини. На теб трябва ли ти нещо?

— Не. Добре съм. — Той я проследи с поглед, докато се отдалечаваше. Все още бе прекалено слабичка, но в сравнение с момента, в който Еймъс бе пристъпил в килията ѝ, бе придобила повече увереност. Той се зачуди дали тя все още иска от него да я убие, ако се наложи да се върне. Може би си струваше да я попита. Той потисна една прозявка и чукна по ръчния си терминал.

— Как вървят нещата там горе?

— Засега не дава никакви грешки — отвърна Ерих. — Та значи, с това се занимаваш сега?

— С това се занимавам от доста години.

— И си изкарваш прехраната?

— Ами да, ако нямаш нищо против разни шантави извънземни и скапани корпоративни охранители да се опитват да те убият от време на време.

— Досега не съм имал против — засмя се Ерих. — Добре, готово. Вижда му се краят. Имам една засечка откъм водния рециклатор, но всичко друго е тип-топ.

— Ако прекараме в тази тухла достатъчно дълго, че да ни се наложи да рециклираме водата, значи нещо сериозно се е оплескало.

— И аз така си мислех. Искаш ли да пусна реактора? Те имат процедури и списък за проверка.

— Виж, защо не оставиш на мен да…

Ръчният му терминал изписука и се разнесе мъжки глас, който Еймъс не позна.

— Шефе? Мисля, че си имаме компания.

— Какво виждаш? — сопна се Ерих.

— Три камиона.

— Добре, майната му — каза Ерих. — Пускам реактора.

Еймъс изтича в предния край на хангара. Наблюдателите на прозорците стояха напрегнати. Знаеха. Слугите още се размотаваха в своя ъгъл и не се пречкаха.