Джеймс Кори - Игрите на Немезида

В пространството между обшивките имаше вакуум и тя не бе много сигурна, че външната обшивка е наистина запечатана. Единственият останал скафандър съдържаше въздух за около пет минути без бутилка и тя можеше да настрои радиото в пасивен режим и да улови с остатъчния заряд в жиците слабичкото ехо на собствения си глас, изричащ фалшивото съобщение. Шлюзът, който би трябвало да я вкара и изкара от сервизния коридор, бе разглобен и отнесен, но тя можеше да превърне цялото машинно в импровизиран шлюз. Да затвори люка към останалата част от кораба и да избута панела за достъп в пространството между обшивките. Даваше си две минути да намери нещо полезно — енергиен ретранслатор, който би могла да саботира, за да накара двигателя да се изключи, жиците на комуникационната система, необезопасена конзола, която комуникира с компютрите, — а после две минути да се измъкне. Трийсет секунди да затвори и запечата панела за достъп и да отвори люка на машинното. Всеки път щеше да губи по една стая въздух, но само една стая.

Тя си сложи шлема и провери херметизацията, после отвори панела за достъп. Отначало той се съпротивляваше, после изведнъж поддаде. Стори ѝ се, че усети поток от излитащ въздух около себе си, но вероятно бе само плод на въображението ѝ. Двайсет секунди вече бяха изтекли. Тя пропълзя във вакуума между обшивките. Мракът бе толкова непрогледен, че все едно бе затворила очи. Тя чукна контролните уреди на скафандъра, но от тях не се появи нито лъч светлина.

Наоми се върна, затвори панела за достъп, отвори люка и свали шлема си.

— Светлина — каза на празното пространство. — Ще имам нужда от някаква светлина.

Мониторът висеше на жиците и питаше за паролата ѝ. Едва бе успяла да го вмъкне през панела за достъп и той изпълваше пространството между обшивките с толкова слаба светлина, че Наоми не различаваше цветовете. Сенки на греди и подпори образуваха наоколо по-дълбок мрак и силуети, които тя не можеше да разпознае. Разполагаше с четирийсет и пет секунди, преди да ѝ се наложи да се връща. Вече за пети път се опитваше да изстърже покритието на жиците. В един истински кораб те щяха да са защитени от тръба. На този боклук всички жици бяха залепени директно за корпуса със слой пожълтял силикон. От една страна, това бе благословия. От друга, тя бе ужасена, че някога е доверила живота си на този кораб. Ако бе погледнала между обшивките, преди да напуснат Церера, щеше да спи в скафандър по целия път до „Пела“.

Покритието се отдели. Трийсет секунди. Тя взе парче жица и даде веригата на късо. Изскочи голяма искра и светът се разлюля. Отсреща, може би на четири метра от нея, един индикатор светна в кехлибарено. На допълнителното осветление можеше да види кръглото, дебело като дънер туловище на маневрения двигател. Протегна ръце и се хвана за една стоманена греда. Щом притисна шлема си към нея, боботенето на двигателя заглуши призрачно тихото радио. Тя посегна за жицата, прекъсна връзката и боботенето спря.

Времето ѝ бе изтекло. Тя се обърна, а главата ѝ се мотаеше. Значи корабът се въртеше. Нямаше начин да разбере колко бързо, но кориолисовият ефект бе достатъчен, за да я накара да залита на излизане.

След като затвори панела, отвори люка и свали шлема си, тя стоя неподвижно, докато възстанови що-годе равновесието си. После, с предпазливи движения, като пияна, надраска новата информация на стената. Правеше груба карта на тайната вътрешност на кораба и си водеше записки за всичко научено. Беше толкова уморена, че не се доверяваше на паметта си. От започнатото броене знаеше, че е влизала вече трийсет пъти. Сега за първи път бе постигнала нещо. Беше само един маневрен двигател, но сега корабът се въртеше, премяташе се в кръгове, вместо да лети по права линия. Цялото ускорение щеше да бъде погълнато от промяната на ъгловия момент и тя нямаше да се движи толкова бързо към Джим. Така че може би си бе спечелила малко време. Това щеше да усложни нещата за нея, но тя бе израснала в Пояса и по кораби. Кориолисовият ефект — и справянето с това гадно замайване — не бе нищо ново за нея. Даваше си сметка, че чувството за сила и постижение, което изпитва, е несъразмерно с действително свършената работа, но въпреки това се хилеше.

Трийсет влизания. Два часа и половина, прекарани във вакуум. Тук не влизаха минутите за опресняване на въздуха в скафандъра ѝ и планиране на следващия ход. Може би пет часа общо, откакто бе започнала. Беше изтощена. Усещаше го в мускулите си и в болката в ставите. Не беше яла — не можеше да яде. Беше жадна и усещаше първите признаци на главоболие, предизвикано от дехидратация. Нямаше основание да мисли, че ще преживее обезводняването. Затова се изненада да открие, че е щастлива. Не мощната, ирационална и опасна радост на еуфоричен пристъп, но все пак нещо като удовлетворение и успокоение.