Джеймс Кори - Игрите на Немезида

Отначало си мислеше, че се чувства така, защото с нея няма никого да я пази, да я съди. Това бе част от причината, реши тя. Но имаше и още нещо — просто правеше каквото е нужно, без да ѝ се налага да се притеснява какво си мисли някой друг. Дори Джим. Не беше ли странно? Повече от всичко на света ѝ се искаше Джим да е тук — следван от Еймъс, Алекс, добра храна и легло в човешка гравитация, — но същевременно някаква част от нея се радваше в тишината да е просто себе си и напълно сама. Нямаше мрачни мисли, нямаше чувство на вина, нямаше съмнения, туптящи в дъното на съзнанието ѝ. Или бе прекалено уморена за това, или с нея се бе случило нещо, докато вниманието ѝ е било насочено към други неща.

Ето каква е разликата, помисли си тя, между уединение и самота. И сега знаеше нещо за себе си, което не бе знаела преди. Това бе неочаквана победа, и по тази причина още по-хубава.

Тя започна да се готви за трийсет и първото си влизане.

Разполагаше с почти минута, защото бе установила, че изкачването по електрозахранването на комуникационната апаратура отнема далеч повече време от слизането обратно. Това бе едно от нещата, които щеше да осъзнае далеч по-бързо, ако умът ѝ бе във форма.

Комуникационната система бе закрепена не само с епоксидна смола. Дълги метални ленти държаха предавателя на мястото му, а спойките още блестяха, все едно са направени вчера. Преди три влизания — при номер четирийсет и четири — тя бе помислила, че може да има диагностичен уред. Не че би могла да говори по него, но навярно щеше да успее да набере съобщение. Ала въпреки че подобни уреди бяха стандартни и задължителни, такъв нямаше.

Отне ѝ известно време да състави резервен план.

Повтарящото се съобщение звучеше в ушите ѝ от часове, шепнеше на фона от остатъчен заряд.

— Тук е Наоми Нагата от „Росинант“. Ако приемате това съобщение, моля, предайте го нататък. Кажете на Джеймс Холдън, че имам нужда от помощ. Комуникационната апаратура не отговаря. Нямам навигационен контрол. Моля, предайте това нататък…

Беше дълго тринайсет секунди и само малко по-силно от дишането ѝ, дори когато главата ѝ бе на по-малко от метър от предавателя. Контактите на предавателя бяха оголени и тя бе готова. Щеше да има време да го направи четири пъти. Това трябваше да е достатъчно, за да не го сметнат за случайно смущение. Тя притисна глава към корпуса, за да се разсее от замайването на вътрешното си ухо.

— Тук е Наоми Нагата — изрече тя, пригаждайки ритъма и интонацията си към фалшивия глас. — Ако приемате това съобщение, моля, предайте го нататък. Кажете на Джеймс Холдън, че имам… — Тя навря жицата в оголените контакти. Електрическа тръпка бодна върховете на пръстите ѝ даже през ръкавиците на скафандъра. Радиото мълчеше, но тя продължи да движи устни, повтаряше думите като песен, набила се в главата ѝ, до подходящия момент, после издърпа жицата. — … контрол. Моля, предайте това нататък. Тук е Наоми Нагата от „Росинант“. Ако приемате това съобщение, моля, предайте го нататък. Кажете на Джеймс Холдън, че имам… — Прекъсване. Пауза. — … контрол. Моля, предайте това нататък.

След четвъртия път взе парчето стоманена пружина, което използваше като нож, и сряза предавателя. Фалшивият ѝ глас секна. Тя слезе бързо, прехвърляйки се от подпора на подпора, като гледаше ръцете и краката си при всяко движение, за да не сгреши. От гравитацията чувстваше глезените и китките си нестабилни. Въздухът в скафандъра ѝ не изглеждаше застоял или спарен; филтрите за въглероден диоксид работеха достатъчно добре в пасивен режим, за да не изпита паника от задушаване. Просто щеше кротко да загуби съзнание и да умре.

Тя се шмугна в машинното и затвори панела за достъп. На път към люка коляното ѝ се подгъна. Тя отвори люка, смъкна шлема си и се свлече задъхана. Зрителното ѝ поле се стесни, ярки искри заиграха в периферното ѝ зрение. Задави се веднъж, след малко още веднъж, а после остави тялото си да се отпусне върху палубата.

„Кажете на Джеймс Холдън, че имам контрол в някакъв много-много широк смисъл“, помисли си тя и се засмя. После кашля, докато ребрата я заболяха още повече. После пак се засмя.

На седемдесет и първото влизане загуби сили. Не стана постепенно. Беше затворила люка към вътрешността на кораба, беше го запечатала и си бе сложила шлема на скафандъра. Но преди да го закрепи и да почне следващото петминутно отброяване, ръцете ѝ се отпуснаха край тялото. Нямаше съзнателно намерение да го прави; то просто се случи. Разтревожена по някакъв смътен и отнесен начин, тя седеше на палубата, опряла гръб в стената, и се опитваше да ги раздвижи. Ако се беше парализирала, или нещо такова, това би променило ситуацията. Би ѝ дало разрешение да спре. Но ръцете ѝ още се сгъваха; раменете ѝ още мърдаха. Просто бе изтощена. Дори усилието да преглътне ѝ се струваше геройство. Тя затвори очи, чудейки се дали ще заспи на мига, но бе прекалено уморена и за това. Така че просто седеше.