Джеймс Кори - Игрите на Немезида

Алекс затвори уста и помълча за момент.

— Да.

— Разбирам това — кимна Боби. — Наистина. Трябваше много да тренирам, за да разбера, че не се прави така. Ти също си минал това обучение. Дали сме на активна служба или не, няма значение. Ние служим на Марс, защото сме положили клетва. Ако да вършиш правилното нещо е същото като да вършиш по-лесното нещо, нямаше да се налага да се кълнем. Ние возим на този кораб премиер-министъра на Марс. Имаме военен ескорт, който идва да го отведе благополучно до Луната.

— А там навън има враг — посочи Алекс, мразейки думите още докато ги изричаше. — Това е капан, нали?

— Не знам — призна Боби. — Възможно е. Да извадиш от строя един кораб и да гръмнеш отзовалите се да помогнат е мръсен номер, но не бих го изключила от нещата, на които са способни тези копелета.

— Не виждам как отиването за нея ще ни постави в по-голяма опасност от това да следваме курса си — заяви Алекс. — Ако те са насочили към нас електромагнитно оръдие, могат да ни пробият също толкова лесно тук, колкото и там.

— Троянски кон — каза Боби. — Натъпчи онова нещо с войници. Ако се скачим с него, всички тези ракети няма да са ни от никаква скапана полза. А пък ако „Росинант“ стигне дотам, хващат Фред Джонсън.

— Шансовете да…

— Не мисли за шансовете — прекъсна го Боби. — Мисли за залозите. Мисли колко ще загубим, ако поемем риска и нещата се объркат.

Алекс усещаше главата си натежала като в първия стадий на разболяване. Погледна пак към навигационното табло. Разстоянието между „Рейзърбек“ и „Чецемока“ растеше с всяка изминала секунда. Той си пое дълбоко дъх, издиша. Гласът на Наоми се носеше тихо от говорителите:

— Кажете на Джеймс Холдън, че имам нужда от помощ. Комуникационната апаратура не отговаря. Нямам навигационен контрол…

Гласът, който дойде откъм каютата, бе тих, мек, спокоен.

— Интересен анализ, само че непълен.

Нейтън Смит стоеше на вратата. Косата му бе мазна и разрошена. Дрехите му бяха измачкани, сякаш е спал с тях. Очите му бяха кървясали и зачервени по края. На Алекс му се стори, че изглежда с десет години по-стар, отколкото при потеглянето им. Премиер-министърът се усмихна първо на него, после на Боби, а после пак на него.

— Сър — изпъна се Боби.

— Пропусна едно условие, сержант. Помисли си какво можем да загубим, ако не се опитаме да я спасим.

— Човешката си същност — отговори Алекс вместо нея. — Причината да сме хора. Ако има някакъв шанс — а аз мисля, че има, и то доста добър — Наоми да е съумяла да се измъкне със собствени сили и сега е в беда там навън, и е повикала помощ, знаете ли какви са правилата? Да спрем и да помогнем. Дори да не я познаваме. Дори да бе нечий друг глас. Такова е правилото, защото тук навън ние си помагаме. И ако престанем да го правим, защото ние сме по-важни или защото правилата вече не важат за нас, мога със сериозно основание да заявя, че вече не сме от добрите.

Смит засия.

— Това беше прекрасно, господин Камал. Аз имах предвид по-скоро как ще обясня на Крисджен Авасарала, че сме изоставили единствения си надежден свидетел от „Пела“, но мисля, че вашата версия по-добра. Въведете курса и съобщете на ескорта на ООН за промяната в плановете ни.

— Да, сър — каза Алекс. Когато вратата се затвори, се обърна към Боби. — Съжалявам.

— Няма за какво — промърмори Боби. — Не е като да не съм искала да отидем за нея.

— Ами ако се окаже, че корабът наистина е пълен с войници?

— Мога да поразходя този скафандър — рече Боби. — Това няма да нарани чувствата ми.

Трябваха им няколко минути да установят оптималния пресечен курс и да пратят летателния си план до корабите на ООН. След това записаха теснолъчево съобщение за Холдън.

— Здрасти, капитане. На път сме, но ще внимаваме. Ще се приближим, ще огледаме хубавичко, но ако усетим нещо съмнително, няма да се качваме. Междувременно, кажи на онзи твой пилот, че който стигне втори, дължи на другия една бира.

Даже постоянното едно g можеше да е неприятно за нея. Непрекъснатият натиск на две пък представляваше бавно мъчение. Започна като тъпа болка в коленете и основата на гръбнака ѝ, която бързо се усили, и започна да ѝ се струва, че в ставите ѝ са забити игли. Наоми огледа „Чецемока“ на етапи — минаваше по някоя палуба, после полягаше, докато болката отслабне, и продължаваше със следващата палуба. Ръцете и краката я боляха дори когато подутините спаднаха. Кашлицата ѝ не се подобри, но не се и влоши.