Джеймс Кори - Игрите на Немезида

Чу се сигнал и по говорителите прозвуча гласът на Маура.

— Капитан Холдън, сър?

— Тук съм — обади се Холдън, все още загледан в ядосано мръщещия се Фред. — А вие не трябва ли да сте в почивка, госпожо Пател?

— В почивка съм, сър. Но не можах да заспя, затова пуснах някои диагностики. Капитан Сейлс каза, че искате да ви съобщим при промяна на ситуацията с „Рейзърбек“ и преследвачите му.

Устата на Холдън се изпълни с металния вкус на страха.

— Какво става?

— Получаваме доклади, че корабите на Свободния флот са напуснали битката, сър. Силите на ООН са още на половин ден път, но мнението е, че Свободният флот се опитва да избегне мащабен сблъсък.

— „Пела“? — попита Холдън.

— Със Свободния флот е, сър, но когато смениха курса, един цивилен кораб се отдели от групата и сви в другата посока. Има да преодолява голяма инерция, но ако не смени ускорението си, вероятно курсът му ще го доведе на около милион километра от нас.

— Това не е случайно — вметна Фред.

— Не е, сър — отвърна Маура. — Корабът е регистриран като „Чецемока“ и излъчва неспир едно и също съобщение. Следва съобщението.

Кокалчетата на Холдън го заболяха и той се насили да отпусне юмруците си. Гласът на Наоми изпълни командния център и той се почувства сякаш е бил на ръба на припадък от обезводняване и са му подали чаша вода. Колкото и страшно да бе съобщението, Холдън усети как с всяка дума възлите в него се отпускат. Когато то свърши, той се строполи в креслото си, омекнал като парцал. Тя беше в беда, но беда, от която можеха да я спасят. Пътуваше обратно към него.

— Благодаря, госпожо Пател — каза Холдън. — В знак на признателност ви разрешавам да вземете всичките ми вещи. Вече нищо от тях не ме интересува.

— Включително кафе-машината ли, сър?

— Е, почти всичките ми вещи.

Когато Фред заговори, гласът му бе твърд. Остър. Без облекчение в него.

— Госпожо Пател, какви спасителни кораби има в района?

— Не виждам никакви опознавателни сигнали, сър. Тези на вътрешните планети са почти изцяло изключени. Заповед на ООН.

Холдън се претърколи на една страна и отвори връзка към Мфуме. От конзолата гръмна музика. Смесена със звуците, проникващи през палубата, тя караше командния център да изглежда по-голям, отколкото беше.

— Мфуме! — извика Холдън и секунда по-късно се поправи: — Господин Мфуме!

Музиката намали, но не спря.

— Сър?

— Искам да погледнеш летателния курс на „Чецемока“. Виж какво ще е нужно, за да синхронизираме орбитите си с него.

— Кой кораб? — не разбра Мфуме.

— „Чецемока“ — повтори Холдън. — Просто погледни новините. Там ще го има. Съобщи ми какво си измислил по най-бързия начин. Примерно сега.

— Действам — каза Мфуме и музиката секна, както откъм конзолата, така и откъм люка. Холдън си пое дълбоко дъх, после още един и се засмя. Облекчението не беше емоция. Бе прекалено физическо и дълбоко. Беше състояние. Беше като наркотик, който течеше невидим по вените му. Той се засмя и смехът му се превърна в стон, който звучеше като болка или остатък от болка.

Фред цъкна с език.

— Та така. Може ли да предложа да не се срещаме с този кораб?

— С радост ще сваля теб и приятелите ти на всяко място между тук и там — отвърна Холдън. — Защото освен ако не решиш да се заловиш с пиратство и да ме изхвърлиш през въздушния шлюз, отиваме към този кораб.

— Така си и мислех — изсумтя Фред. — Но може ли поне да се разберем да сме предпазливи при приближаването?

Холдън усети как го обзема лек гняв. Искаше му се да се разкрещи на Фред, да го накаже, задето му отнема този момент и го омърсява със съмнение. С възможността това да е капан, а не Наоми, която най-после се връща у дома. Опита се да изтика настрани огромното светло чувство на облекчение, а с него и гнева си.

— Да — каза той. — Прав си. Може да е капан.

— Може и да не е — отбеляза Фред. — Надявам се да не е. Но…

— Но живеем в интересни времена — довърши Холдън. — Няма нищо. Разбирам. Ще внимавам. Ние ще внимаваме. Но ако е тя и наистина е в беда, тя е първият ми приоритет. Просто така стоят нещата.

— Знам — каза Фред и начинът, по който го изрече, означаваше: „Знам и всеки, който те познава поне малко, също го знае. Точно затова трябва да бъдеш внимателен“.

Холдън се обърна към монитора и изкара на него навигационните данни. Пред погледа му Мфуме начерта курс, който да го отведе до Наоми. Или каквото друго имаше на онзи кораб. Семенцето на съмнението, подхвърлено от Фред, вече бе пуснало корени. Той не знаеше дали да е благодарен на стареца, или да му се сърди. При това разстояние и относителните им скорости работата не изглеждаше лесна. Наоми се носеше с висока тяга към Земята и скоростта, набрана от „Чецемока“, бе почти изцяло в грешното направление. Ако това не бе капан и Наоми наистина беше в беда, той пак можеше да закъснее. Силите на ООН може би щяха да са в състояние да помогнат, ала тя вече се отдалечаваше от пътя им.