Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— На твое място първо бих пуснал проверката — изтъкна той. — Срамота ще е да сме свършили всичко това, само за да осигурим на върмонтци хубаво светлинно шоу.

Тишината бе някак остра. Еймъс не разбираше какъв е проблемът, докато Ерих не заговори пак.

— Не приемам заповеди от теб, Бъртън .

Еймъс завъртя очи. Не биваше да го казва по открит канал. Толкова много години и толкова много катастрофи, а всичко пак се свеждаше до това да не губиш престиж.

— Мислех за предложението си по-скоро като за експертно мнение — би отбой Еймъс, а после добави: — Сър.

— Прието. Докато се занимавам с проверката, какво ще кажеш да помогнеш за отбраната на периметъра? — каза Ерих и Еймъс се ухили. Все едно не отиваше да направи точно това. Ерих продължи. — Уолт, започвай да качваш пътниците в кораба. Клариса може да помага със запалването.

— Идвам — отзова се тя и Еймъс я видя как тича през хангара към стълбата. Стоукс я гледаше с тревога. Еймъс му махна да се приближи.

— Господин Бъртън? — попита мъжът.

— Онова момиче, дето искаше да ходи за стареца си. Може би ще трябва да размисли.

Стоукс пребледня, а през прозорците на хангара бликнаха прожекторни лъчи, по-ярки от слънцето. Някакъв глас заехтя през рупор, лаеше нещо, прекалено размътено от ехото, за да звучи като думи. Нямаше значение. Всички схващаха същността. Докато Еймъс стигне до предната врата, в светлината се бяха появили фигури. Мъже в екипировка за борба с безредиците се приближаваха към хангара. В ръцете си държаха автомати, които изглеждаха малко по-мощни, отколкото изискваше борбата с безредиците. Слугите се бяха наредили на стълбата към въздушния шлюз, но не се движеха бързо. Един от хората на Ерих — може би двайсетгодишен, с червено шалче около шията — подаде на Еймъс пушка и се ухили.

— Да се целим в прожекторите, а?

— Всеки план е по-добър от никакъв — каза Еймъс и разби с приклад прозореца. Стрелбата започна, преди да е успял да обърне пушката и да се прицели. Тътенът бе като буря, без никаква пауза между изстрелите. Някъде крещяха хора, но Ерих и Прасковка бяха в кораба, Холдън, Алекс и Наоми се намираха извън планетата, а Лидия бе мъртва. Така че нямаше за какво да се тревожи. Човекът до него крещеше безсловесен боен вик. Еймъс се прицели, издиша, натисна спусъка. Пушката го ритна и една от ярките светлини угасна. После някой друг уцели още една. Един от пинкуотърците замахна да хвърли нещо и Еймъс го простреля в бедрото. Секунда след като онзи падна, изпуснатата от него граната гръмна и облак сълзотворен газ се надигна през дъжда.

Някой — май беше Мъжкараната — изрева: „Изтласкайте ги назад!“ и Еймъс приклекна и примижа назад към „Жанг Гуо“. Цивилните почти се бяха качили, Стоукс беше най-отзад, размахваше ръце и крещеше, за да ги накара да побързат. Нещо избухна и изби стъклата на останалите прозорци. Ударната вълна премина с тътен през гърдите на Еймъс, сякаш експлозията го бе ритнала. Той стана, надзърна през прозореца и застреля най-близката фигура в лицето. Отвън се разнесе по-глухо тракане и се видя проблясващо на пресекулки дуло, по-ярко от оцелелите прожектори. В стената зейнаха дупки и тънки лъчи светлина пронизаха просторния като катедрала хангар.

— Трябва да се махаме оттук — извика момчето с шала.

— Добре звучи — съгласи се Еймъс и заотстъпва назад, като стреляше през прозореца. Половин секунда по-късно момчето с шала се озова до него. Останалите или ги забелязаха, или бяха стигнали до същото заключение. Двама от тях вече бяха на стълбата и се качваха, без да спират стрелбата. В този момент никой не се опитваше да улучи нищо; просто бавеха противника, докато всички се озоват на борда. Патроните на Еймъс свършиха. Той пусна пушката и хукна към стълбата, притиснал ръчния терминал към ухото си.

— Как се справяме? — извика.

— Много си умен — отговори Прасковка. — Имахме засечка на енергията при стартирането. Щяхме да загубим маневрените двигатели.

— А сега ще ги загубим ли?

— Не мисля.

— Добре.

Той спря в подножието на стълбата. Момчето с шала приклекна зад него, презареди автомата си. Щом вкара новия пълнител, Еймъс грабна оръжието от ръцете му и посочи с брадичка към кораба. Момчето кимна с благодарност и се заизкачва бързо, привело глава. В прозорците танцуваха сенки, а страничната врата бе избита и през нея нахълтаха трима. Еймъс ги покоси. Шестима от хората на Ерих вече бяха на стълбата, някои още стреляха, докато се качваха. Един от тях — Мъжкараната — се спъна на четвъртото стъпало. Кръв покриваше ръката ѝ и врата ѝ отстрани. Еймъс вдигна автомата, пусна един откос по стените и коленичи до нея.