Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Засега става — отвърна Ерих и креслата се изместиха под тях, когато маневрените двигатели завъртяха кораба. Луната бавно изплува пред очите им, а зад нея Слънцето. Очертана в силует, оттук Луната представляваше черен диск, с изключение на тънката бяла линия по единия ръб и мрежата от градски светлини. Прасковка се разкикоти като ромолящо поточе, сега вече с отворени очи, притиснала ръце към устата си. Избилите в очите ѝ сълзи блестяха.

— Не мислеше, че ще видиш пак това, нали, Прасковке?

— Прекрасно е — възкликна тя. — Всичко е прекрасно и не мисля, че някога отново ще бъде.

Всички се умълчаха за момент, а после Ерих превключи гледката, насочвайки я бавно надолу. Под тях Земята се виждаше като сиво-бяло петно. Там, където континентите трябваше да пламтят в постоянен огън от светлини, сега имаше само редки, мътно сияещи точици. Моретата бяха скрити, както и сушата. Погребална плащаница бе обвила цялата планета и всички те знаеха какво става под нея.

— Мамка му — промълви Ерих и гласът му бе натежал от страхопочитание и отчаяние.

— Да — кимна Еймъс. Дълго време всички мълчаха. Родината на човечеството, люлката на живота в Слънчевата система, изглеждаше прекрасна в предсмъртните си гърчове, но никой от тях не се съмняваше какво вижда.

Прекъсна ги комуникационната система. Еймъс прие връзката и в една рамка с висок приоритет се появи млада жена във флотската униформа на ООН.

— „Жанг Гао“, тук е Лунната база. Нямаме одобрен летателен план за вас. Знайте, че това пространство е под военна забрана. Идентифицирайте се незабавно, иначе ще стреляме по вас.

Еймъс отвори канала.

— Здравейте, Лунна база. Казвам се Еймъс Бъртън. Не съм искал да настъпвам никого по пръстите. Ако там горе има дама на име Криси Авасарала, сигурен съм, че ще гарантира за мен.

— Хей, „Чецемока“. Тук е Алекс Камал, в момента от „Рейзърбек“. Наоми? Ако си там, ще съм ти благодарен да ми дадеш някакъв знак. Просто искам да се уверя, че си ти, преди да дойдем. Корабът ти се държи малко странно, пък и ние сме поизнервени напоследък. И още нещо, в случай че не е Наоми Нагата. Имам петнайсет ракети, насочени в момента към теб, така че който и да си, може би ще искаш да поговорим.

Алекс изключи микрофона и се потърка по бузата. В момента се носеха свободно, изравнили курса си със загадъчния кораб само на петдесет километра над тях по относителната ос z . Слънцето, много по-голямо, отколкото го бе виждал от Марс, блестеше отдолу и нагряваше малкия скутер почти до границите на издръжливостта му. Зад него Боби гледаше картина от същата камера.

— Това не изглежда добре — каза тя.

— Не.

Когато бе момче на Марс, понякога с приятелите му си устройваха импровизирани фойерверки. Трябваха им само парче лека тръба, миньорски клин и ракетен мотор за еднократна употреба. Заковаваха с клина единия край на тръбата към плоска част от стената, прикрепяха мотора към другия край с тиксо или епоксидна смола, така че тягата да е насочена на една страна. Палеха мотора и цялото нещо се превръщаше в кръг от дим и огън, тръбата се въртеше по-бързо, отколкото окото можеше да я проследи, а пламъкът, излитащ от мотора, бе ослепителен и трептящ. Понякога моторът се откъсваше и започваше да подскача по коридора, застрашавайки всеки наблюдател. Понякога клинът се измъкваше. Но в повечето случаи оставаше само кръг от драскотини и обгаряния върху камъка на стената, който вбесяваше екипите по поддръжката. Наричаха ги „огнени невестулки“. Нямаше представа защо.

Над тях „Чецемока“ се въртеше като огнена невестулка. Не точно се премяташе, но кръгът, който описваше, бе малък. Цялото ускорение, което бе използвал, за да се носи към Пояса и Холдън, в момента се топеше, всяка точка от пътя му неутрализираше точката на сто и осемдесет градуса от нея. Реактивната му струя от огън и плазма би превърнала в стъкло всичко, което се опита да се приближи, освен ако не заходи отгоре или отдолу. А ако направеха това…

— Какво мислиш, че е станало? — попита Боби.

— Маневрените двигатели са се включили и не са били уравновесени.

— Можеш ли да синхронизираш курса ни с него? Имам предвид, ако решим, че го искаме?

Алекс притисна език към задната част на зъбите си и си пожела Наоми да му се обади. Да му даде знак, че е още жива. Че той не се кани да рискува кораба и живота си, и живота на хората със себе си, за да спаси един труп.

— Може би ще трябва да измислим нещо умно.