Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Боби? — възкликна Наоми.

— Здрасти — ухили се бившата марсианска пехотинка. Звукът се предаваше контактно от единия скафандър на другия и това караше гласа ѝ да звучи ужасно далечен като за човек, който държи Наоми в ръцете си. — Очаквала ли си да се срещнем тук?

— Бих казала, че много се радвам да те видя — извика в отговор Наоми, — но това ми изглежда странно недостатъчно. Корабът! Настроен е да дестабилизира бутилката, ако друг кораб задейства алармата за близост.

Боби се намръщи и кимна. Наоми видя как устата на жената мърда, докато предаваше информацията на някого. На Алекс. Гледаше как Боби слуша нещо, което самата тя не можеше да чуе. Пехотинката изглеждаше по-стара от последния път, когато я бе видяла. Но беше красива. Боби каза още нещо в микрофона си, после притисна пак стъклата на шлемовете им.

— Ще ни пораздвижа — извика тя. — Трябва да насочим крака към слънцето. Скрито-покрито. Поемаме по-малко топлина, ясно?

Наоми преливаше от въпроси, които нямаха нужда от отговори.

— Добре — съгласи се тя.

— Нуждаеш ли се от спешна медицинска помощ?

— Вероятно. Беше наистина тежък ден.

— Много смешно — извика Боби с глас, който показваше, че не е никак смешно. — Нуждаеш ли се от спешна медицинска помощ?

— Не. Не мисля.

— Добре. Увий ръце около раменете ми и се дръж здраво. — Боби се дръпна няколко сантиметра назад и ѝ показа как да хване предмишниците си. Наоми направи поясния жест за „Видях и разбрах“. Няколко секунди по-късно маневрените двигатели на бронята на Боби заработиха и теглото на Наоми се върна. Изпита чувството, че я вдигат, че я носят към звездите. Ярката като слънце реактивна струя на „Чецемока“ ги подмина и в сравнение с нея тъмният корпус на кораба изглеждаше миниатюрен. Отдалечи се към слънцето и бавно, в течение на дълги, вечни минути, изчезна под тях.

Не се поместиха в скутера. Не съвсем. Той бе направен за един, може би двама, а те бяха четирима, единият в бойна броня. Въздухът бе горещ и задушен, а рециклаторите започваха да дават предупреждения и грешки. Алекс бе изключил реактора и бе минал на акумулатори, за да не генерират толкова топлина.

— Всъщност, можем да включим тягата — обясни Алекс, — само че хора идват към нас от две посоки, а имаме два пъти по-малко противоускорителни кресла, отколкото пътници.

Той седеше в едното кресло отпред на скутера. Боби бе свита до осакатената палуба, където някога е имало друго кресло. Вратата на каютата бе отворена и премиер-министърът на Марс плуваше там в лекьосан потник. Това караше мястото да изглежда като сън. Самата Наоми се рееше близо до тавана. Алекс бе настроил стенните екрани да показват картина отвън, но тя изглеждаше съвсем не толкова ярка, колкото на живо. Не можеше да я заблуди.

„Чецемока“ се намираше под тях: въртяща се черна точка на фона на ослепително бялото слънце. Наоми го зърваше от време на време долу, близо до пода, където екранът свършваше. Освен това Алекс бе накарал системата на „Рейзърбек“ да отбележи приближаващите се ескортни кораби на ООН и, в синьо, „Росинант“.

— Та така — поде Алекс. — Старши. Ти си… ъъъ. Тук навън. Това бе малко неочаквано.

— Аз също не мислех, че ще те видя пак, Алекс — призна Наоми. Чувстваше кръвта във вените си някак странно. Едновременно мудна и пъргава. Освен това ѝ бе трудно да фокусира очите си. Ръцете ѝ обаче вече не бяха толкова подути. Часовете работа между обшивките вероятно бяха изтласкали всичката допълнителна течност където ѝ беше мястото. Нещо такова. Цялото тяло я болеше и тя продължаваше да открива колко силно е било гаденето ѝ, докато още и още негови слоеве, за които не бе подозирала, се смъкваха от нея. Двайсетсекундното ѝ слънчево изгаряне от скока от „Пела“ бе подуто и чувствително на допир, но нямаше мехури. Щеше да се обели, щом заздравее достатъчно. Когато бяха стигнали до „Рейзърбек“ и запечатаха кораба, тя изпи цял литър вода, а още не ѝ се пикаеше. Главоболието, предизвикано от дехидратацията, започваше да я отпуска. Боби ѝ бе предложила от своите болкоуспокояващи, но нещо в Наоми се противеше на идеята да причинява още неща на тялото си, преди да е минала през лазарет.

Осъзна, че е загубила съзнание, когато се свести. Боби и премиер-министърът говореха за хубави ресторанти за спагети в големите квартали на Лондрес Нова. Въздухът бе гъст, спарен и миришеше на тела. Тя се потеше в боклучавия си скафандър. На синята точка на „Росинант“ ѝ бе поникнал ореол, двигателят му сочеше към тях, докато той забавяше, за да се изравни с техния курс.