Джеймс Кори - Игрите на Немезида

В крайчеца на зрението ѝ трепна някаква чернота и изчезна.

— Алекс — изхриптя тя, а после се закашля толкова силно и продължително, че Боби трябваше да я хване. Когато дробовете ѝ се поизчистиха, опита пак. — Алекс. Можеш ли да пожертваш някоя и друга от онези ракети?

— Зависи, старши — отвърна пилотът. — Какво искаш да направя с тях?

— Унищожи онзи кораб — каза Наоми.

— Всичко е наред — успокои я Алекс. — Предупредихме всички, че е миниран. Никой няма да…

— Не заради това. Просто му е време да си върви.

„Защото се опитах да го дам на сина си вместо детство. Защото похарчих собствени пари да го купя, а той се превърна в капан за мен и хората, които обичам. Защото всичко свързано с този кораб беше грешка.“

— Хм. Май е регистриран на името на някаква Кооперация за намаляване на риска „Едуард Слайт“. Те няма ли да възразят, ако запратим пиленцето им в слънцето?

— Всичко ще е наред — увери го Наоми.

Премиер-министърът вдигна пръст.

— Струва ми се, че…

— Ракетите са на път — прекъсна го Алекс, после се усмихна извинително. — Ти си глава на моето правителство, Нейт, но тя ми е старши офицер.

— Нейт? — учуди се Наоми. — Вече на малки имена ли сте?

— Недей да ревнуваш — каза Алекс и изкара един прозорец на екрана. На фона на слънцето корабът изглеждаше нищожен. Мъничко петънце мрак, въртящо се под тях като муха. После изчезна.

„Извинявай, Филип“, помисли си тя.

Обърна глава към приближаващия се „Росинант“. Вече бе по-близо.

Ако автоматът в лазарета можеше да повдигне вежди и да зацъка осъдително с език, щеше да го направи. Вместо това изкара списък с кехлибарени предупреждения, толкова дълъг, че първите няколко излязоха от екрана, преди Холдън да успее да ги прочете. Наоми изпъшка, когато иглата се заби във вената ѝ и коктейлът на медицинската система започна да се влива в нея. Холдън седеше до леглото и държеше другата ѝ ръка.

Прехвърлянето от „Рейзърбек“ бе станало достатъчно лесно. След като изравниха курсовете си, Алекс долепи скутера до въздушния шлюз и четиримата минаха заедно. Холдън ги чакаше от другата страна, все още невярващ съвсем, че наистина са се върнали. Фред Джонсън също бе там в униформата си за посрещане на политически величия. Бе странно да гледа как Фред видимо сменя ролите си, държи тялото си иначе, а изражението му се мени уж деликатно, но толкова из основи, че сякаш самата форма на черепа му се променяше. Това предизвика у Холдън леко любопитство доколко старецът, който му се представяше, също бе скроен според дадената ситуация. Вероятно никога нямаше да разбере.

Когато вътрешната врата се отвори, той вече бе забравил за Фред, за марсианския премиер-министър, за унищожението на Земята и кажи-речи за всичко освен Наоми. Кожата ѝ бе пепелява, поне където не изглеждаше лъскава и подута от радиационните изгаряния. Очите ѝ бяха кървясали и помътнели от крайно изтощение. Влезе в стаята предпазливо, като че ли всеки неочакван сблъсък би ѝ причинил болка. Беше най-красивото нещо, което е виждал от години. Холдън имаше чувството, че той е човекът, завръщащ се у дома, сега, когато тя бе тук. Щом го видя, Наоми се усмихна и той ѝ се ухили в отговор. На няколко крачки от тях, или на няколко километра, Фред Джонсън и Нейтън Смит се поздравяваха официално. Това нямаше никакво значение.

— Здрасти — каза той.

— Здрасти. Грижеше ли се за мястото, докато ме нямаше?

— Имах известни проблеми с изпълнителите на ремонта, но мисля, че ги изчистихме — отвърна Холдън.

После Боби сложи голямата си силна длан върху рамото му, разтърси го леко и каза:

— Към лазарета.

Наоми пое към асансьора, подпирайки се на Алекс. Изглеждаше ранена, изтощена, полумъртва. Но го беше видяла и се бе усмихнала, и камък му падна от сърцето.

Зазвуча аларма с обратно броене и гравитацията се върна. Наоми се закашля. Беше влажен, болезнен звук, но медицинският апарат не изглеждаше загрижен. Машината имаше скапани болногледачески маниери.

— Мислиш ли, че трябва да повикаме лекар? — попита Холдън. — Може би трябва да повикаме лекар.

— Сега ли? — погледна го учудено Наоми.

— Или по-късно. За рождения ти ден. Когато кажеш. — Думите се изсипаха от устата му, без изобщо да минат през мозъка, а него не го бе грижа достатъчно, че да ги обуздае. Наоми се бе върнала. Беше тук. Някакъв безбрежен страх, който се бе старал да не забелязва, го заля и почна да се разсейва.