Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— И все пак — изтъкна Наоми и се отпусна бавно на леглото — ти каза на Еймъс, че ще си помислиш.

Джим се опита да кръстосва из стаята, но слабата лунна гравитация го затрудняваше. Той се отказа и седна в края на леглото.

— Тъкмо събрахме отново екипажа. А и Боби беше там. Не исках да развалям момента.

— Аха. Момента.

Тя затвори очи. Всичко я болеше. Кожата я болеше. Усещаше очите си пълни с песъчинки и подути. Ставите на ръцете и краката я боляха. Коленете я боляха. Върховете на пръстите ѝ бяха ожулени и свръхчувствителни. Имаше главоболие, което се изразяваше в чувство за огромна крехкост, докато не се раздвижеше прекалено бързо, и тогава главата ѝ започваше да тупти. Но беше по-добре отпреди. И щеше да продължи да се подобрява. Бавно, в разстояние на дни, а може би на седмици, щеше да стане отново себе си. Или някаква версия на себе си. Но дори някои от пораженията да останеха завинаги, щеше да се чувства по-добре отсега. Не още, но скоро.

Алекс, Еймъс и Боби бяха излезли. Бяха отишли да вземат бира и храна. От тяхната храна. Пица, фалафели или сашими. Земна храна. На Луната нямаше хубав червен бъркоч или ако имаше, нямаше да го сервират на никое от местата, където те биха отишли. Отчасти ѝ се искаше да имаше енергията да отиде с тях. Отчасти ѝ се искаше Джим да бе решил да тръгне с тях, вместо да остане с нея. Отчасти изпитваше еуфория и бе на ръба на сълзите заради това, че е тук, че се е измъкнала, че се е свършило. Имаше чувството, че душата ѝ е шепа зарове, които още се търкалят, и това, което покажат, ще определи каква форма ще приеме останалата част от живота ѝ.

— Искам да кажа… Клариса Мао? — възкликна Джим. — Как може на някого да му хрумне, че това е добра идея?

— Еймъс не се страхува от чудовища — изтъкна тя. Думите имаха горчив вкус, но не съвсем. Или не, не горчив. И все пак сложен.

— Тя е виновна за смъртта на много хора — заяви Джим. — Тя взриви „Сенг Ун“. Уби четвърт от екипажа. А онзи труп, който намериха? Онзи, който разнасяше в кутия за инструменти? Помниш ли го?

— Да.

— Онзи човек е бил неин приятел. Тя не е убивала само безлики врагове. Напълно открито, очи в очи, е убивала хора, които познава. Които харесва . Как стигаме от това до „Знам, хайде да я вземем на кораба си“?

Тя разбираше, че трябва да го спре. Той не говореше за нея или за „Агустин Гамара“, или за някой от другите кораби, саботирани оттогава с помощта на кода, който бе написала. Не говореше за Син, нито за начина, по който се бе опитал да се намеси в полуинсценираното ѝ самоубийство. Ако говореше за това, щеше да има още. Как е могла да зареже сина си? Как е могла да остави Филип да си мисли, че се е самоубила? Как е могла да крие нещо толкова важно от хората, които твърдеше, че обича? Всичките ѝ грехове, които дори Клариса Мао не носеше.

Бе наясно, че трябва да го спре, но не го стори. Гласът му сякаш изчопляше коричката на рана. Болеше я да го слуша, раната бе оголена и болезнена на пипане, но болката бе приятна. Нещо по-лошо, струваше ѝ се правилна.

— Не казвам, че трябва да бъде убита. Що за приказки, че ако някога трябвало да се върне в затвора, Еймъс щял да я застреля? Разбирам, че той се шегува, но…

— Не се шегува.

— Добре де, преструвам се, че той се шегува, но не защитавам убийството ѝ. Не желая смъртта ѝ. Даже не искам да я държат в нечовешки, отвратителни затвори. Но в случая не говорим за това. Да пътуваш на един кораб с някого означава буквално да му поверяваш живота си през цялото време. И добре де, бях на „Кентърбъри“, и там имаше някои хора, които бяха много, много съмнителни. Но дори Байърс беше убила само съпруга си. Докато Клариса Мао се бе заела да ме унищожи лично. Мен. Аз просто… Аз не… Как може на някого да му хрумне, че това е добра идея? Човек, направил такива неща като нея, не се променя току-така.

Наоми си пое дълбоко дъх, изпълвайки с въздух измъчените си дробове. Те още хъркаха леко, но я бяха натъпкали с достатъчно вещества за потискане на рефлексите, за да не кашля до премала. Нямаше желание да отваря очи, нямаше желание да говори. Но отвори очи, седна и облегна гръб на таблата на леглото, обвила ръце около коленете си. Холдън млъкна, усети важността на предстоящото. Наоми посегна към косата си, дръпна я над очите си като воал, а после почти ядосано я отметна назад, за да ги открие.

— Така — каза тя. — Трябва да поговорим.

— Като капитан със старши офицер ли? — попита той предпазливо.

Тя поклати глава.