Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Не трябва да влизам в док за медицински преглед! Трябва да си получа шибаните припаси! Имам номер за проследяване, който сочи, че са на вашата станция, и няма да…

Советер ги изключи и отпи пак от чая си.

— Продължават така от близо час. Много смущаващо за тях.

— Да, сър.

— Знаеш ли защо исках ти да го чуеш?

Тя преглътна страха си, което бе хубаво, и гласът ѝ не трепна, докато отговаряше, което бе още по-хубаво.

— За да ми покажете какво става, когато се наруши дисциплината, сър.

— Или поне как свършва. Да. Чух, че сте нарушили правилата за облеклото. Вярно ли е?

— Ставаше дума за една гривна, сър. Беше на майка ми и си помислих… — Гласът ѝ заглъхна. — Да, сър. Докладът е верен, сър.

— Благодаря ви, лейтенант. Оценявам вашата искреност.

— Разрешете да говоря свободно, сър.

Советер се усмихна.

— Разрешавам.

— С цялото ми уважение, сър, тези правила бяха на МКРФ. Ако ще изброяваме нарушенията на правилата, има някои по-големи, които може би също заслужават внимание. Сър.

— Имате предвид, че изобщо сме тук?

Изражението ѝ бе твърдо. Бе надценила картите си и го знаеше. Случваха се такива неща. Смущението и детинското желание да тропне с крак и да заяви, че не е честно. На нейно място той не би стигнал дотам. Но щом въпросът бе повдигнат, така да бъде. Нямаше път назад.

— Живеем в бурни времена, вярно е. Тъй като избраното правителство не се справя със задълженията си, адмирал Дуарте пое властта и отговорността за флотата върху себе си. Аз спазвам командната верига и изпълнявам заповедите му. От вас също се очаква да я спазвате и да изпълнявате моите. Това е независима инициатива на флотата. Не е свободна акция.

— Сър — каза тя. Имаше предвид „Да, сър“, но не бе изрекла „да“-то.

— Знаете ли какво ще стане, ако ви докладвам за неспазване на флотската дисциплина?

— Могат да ме разжалват, сър.

— Възможно е. А ако продължи така, може да ви изгонят от служба. Дисциплинарно уволнение. Не за това, разбира се. Това е дреболия, но ако се разрасне. Разбирате ли?

— Да, сър.

— Ако ви уволнят, какво мислите, че ще стане?

Тя го погледна объркано. Той махна със свободната си ръка, давайки ѝ разрешение да говори.

— Аз… не… — заекна тя.

— Аз също не знам — призна той. — На Марс щяха да ви пуснат да живеете като цивилна. Но там, където отиваме, няма цивилни. Изобщо няма хора. Дали да те изхвърля навън да се оправяш сама в местната хранителна верига? Дали да изхабя сума ти време и ресурси да те върна обратно — и то обратно къде? Силите, които са поели контрол над Марс, ще те сметнат за предателка, също както и мен. Ще те тикнат в карцер до живот, освен ако не им сътрудничиш. А ако ще им сътрудничиш, за мен няма логика да те връщам обратно. Нали?

— Не, сър. — Той видя как разбирането започва да покълва в очите ѝ. Но само започва. Хората бяха толкова несъвършени. Не само тя, всички. Половината население имаше интелигентност под средната. Преданост под средната. Средна вярност към дълга. Жестокият закон на статистиката. Беше изумително, че като раса са постигнали толкова много.

— Сега, когато сме поели инициативата — каза той, — е по-важно от всякога да поддържаме стриктна дисциплина. Ние сме като първите далечни мисии преди появата на ъпстейновия двигател. Месеци, може би години като общество от войници и изследователи. Няма място за външни хора, когато няма „вън“. Знам, че сте разстроена, задето…

— Не, сър, не съм.

— Знам, че сте разстроена, задето се заяждам с вас за нещо толкова дребно като някаква си гривна. Изглежда ви незначително и е така. Но ако аз чакам, докато престане да бъде незначително, много бързо ще стигнем до въпроси на живот и смърт. Не мога да си позволя да се правя на кавалер.

— Разбирам, сър.

— Радвам се да го чуя.

Той протегна ръка. Бабидж избърса една сълза с опакото на дланта си и бръкна в джоба си. Когато сложи гривната в ръката му, я задържа за около секунда. Каквото и да означаваше тя за нея, да му я предаде бе жертва. Той сви ръка около тънката сребърна верижка с миниатюрна висулка във форма на врабче. Опита се да вложи в усмивката си нежност, докато казваше:

— Свободна сте.

Когато тя затвори вратата след себе си, той се обърна пак към системата си. Беше пристигнало ново съобщение от Кортазар. Побиха го леки тръпки. Любимият учен на Дуарте пращаше все повече съобщения, откакто поясните бяха дръпнали спусъка. Ентусиазмът на този човек тревожеше Советер. Характерът му бе категорично отблъскващ, а удоволствието му от проекта, с който се бяха заели на станция Лакония, приличаше почти на сексуално предвкусване.