Джеймс Кори - Игрите на Немезида

Но дългът си беше дълг. Той сложи бижуто на Бабидж в рециклатора и отвори съобщението. Кортазар бе твърде близо до камерата или пък по някакви собствени причини бе избрал да е леко извън фокус. Широката му брадичка и рядката кафява коса би трябвало да са невзрачни. Советер потри ръце, сякаш полусъзнателно се опитваше да ги измие.

— Капитан Советер — каза странният дребосък. — Радвам се да ви докладвам, че пробата пристигна непокътната. Много ви благодаря, че я взехте под своя опека след освобождаването ѝ. Натъжен съм обаче да чуя, че флотата изостава от графика.

— Става дума само за няколко дни в разстояние на месеци — отговори Советер на себе си и на екрана. — Ще наваксаме.

— Знам, че сте наясно с недостига както на припаси, така и на време, докато артефактът бъде подчинен. За да ви помогнем да наваксате, изследователската група състави някои планове и спецификации за промените, от които ще се нуждае „Баркийт“, за да се скачи с артефакта. Няколко от тях могат да бъдат започнати от инженерните ви екипи, докато пътувате. И разбира се, ако имате въпроси, аз съм на ваше разположение. Кортазар, край.

Екранът се смени с поредица от чертежи. Бяха предостатъчно, за да го обезпокоят и те. Хората наричаха всяка извънземна технология „протомолекулата“, но разбира се, този пропътувал големи разстояния комплект от преобразуващи живота микрочастици бе само един предмет в далеч по-голяма кутия с инструменти. И ако Кортазар бе изтълкувал правилно свръхсекретната информация от сондите на МКРФ, намереното от тях щеше да е далеч по-лесно за опитомяване и използване от човечеството.

Въпреки това промените, които Кортазар искаше да се извършат на „Баркийт“, бяха неприятно големи. Приличаха не толкова на монтирането на нов модел шлюз към кораба, колкото на преобразуването му в някаква гигантска протеза.

„Това е началото на нещо съвсем ново и много могъщо, и ако добрите хора не се намесят да вземат тази сила, ще го сторят лошите.“ Така му бе казал адмирал Дуарте в нощта, когато вкара Советер в заговора. Беше вярно тогава, беше вярно и сега. Той включи камерата, пооправи косата си и пусна на запис.

— Съобщението прието. Веднага ще предам плановете на инженерите си. Ако те имат някакви опасения, ще се свържа с вас. — Кратко, по същество, минималистично, без да е грубо. Ефикасно. Той се надяваше, че ще звучи ефикасно. Прегледа го, за да е сигурен, и се замисли дали да не го запише наново, като смени „опасения“ с „въпроси“, но реши, че прекалява с анализите. Тъкмо когато го прати, системата му изписука.

— Капитане, имаме разрешение от Медина.

— Нима, господин Когома? Много мило от тяхна страна. Как решиха проблема с номера за проследяване?

— Товарният кораб подхожда за скачване със станцията, сър.

Е, ето ти още един кораб, който мършавите да конфискуват. Ако на „Тореадор“ знаеха накъде духа вятърът, щяха да драснат обратно към от която там камениста планета са дошли и да се опитат да се оправят без онова, което така или иначе вече са загубили. Но сега Свободният флот щеше просто да продължи да прилапва минаващите кораби и да умори колониите от глад. Да ги отслаби. Докато поясните осъзнаят, че водят тилова битка срещу историята, Дуарте щеше да се озове в нужната позиция.

Войната, помисли си Советер, докато се издърпваше към командната палуба, отдавна вече не се водеше за контролиране на територии. Работата на военните бе да подрият властта на враговете си. Водената от поколения дребномащабна война в Пояса не бе опит да се задържат станция Веста или Церера, или някой друг от малките центрове за провизии, плуващи в безбрежната пустота. Единствената ѝ цел винаги е била да попречи на СВП или някоя друга поясна организация да се превърне в организирана сила. Докато правилата не се промениха и тази организирана сила стана полезна. Свободният флот би се образувал десетилетия по-рано, ако хора като Дуарте бяха позволили. Сега, когато поясните вече го имаха, щяха да открият колко безполезен е всъщност.

Но бе достатъчно той да забаламосва Земята и каквото е останало от Марс още няколко години. След това… Наградата за дързостта бе шансът да насочваш историята.

Командната палуба бе в добър ред. Всички седяха в креслата си, дисплеите бяха наскоро почистени, контролните табла — лъснати. „Баркийт“ щеше да пристигне на станция Лакония така чист и спретнат, както е напуснал Марс. И нямаше да носят гривни. Той се издърпа до командното кресло и се закопча в него.