Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Нещо не е наред ли? — попита Холдън. — Защото, ако е важно, можем да изчакаме да ремонтират „Роси“ и да отидем всички заедно. И без това си търся извинение да заведа Наоми на Земята, за да може семейството ми да се запознае с нея.

Раздразнението, пробягало по лицето на инженерката, изчезна толкова бързо, че Алекс за малко да го пропусне. Моменти като този го изнервяха. Как Холдън можеше да тласне Наоми отвъд зоната ѝ на комфорт, без дори да се усети, че го прави. Но тя се овладя още преди Еймъс да заговори:

— Май ще ти се наложи да продължиш да си търсиш извинение, капитане. Моята работа е малко спешна. Една дама, с която бяхме гъсти навремето, е умряла. Просто трябва да ида и да се уверя, че всичко е точно.

— О, моите съболезнования — каза Наоми в същия момент, когато Холдън попита:

— Да се погрижиш за имуществото ѝ ли?

— Ами да, нещо такова — отвърна Еймъс. — Както и да е, вече си резервирах полет до Церера и после надолу в гравитационния кладенец, но трябва да осребря част от дела си за джобни пари, докато съм там.

Стаята замря за момент.

— Обаче ще се върнеш, нали? — попита Наоми.

— Такива са ми плановете — рече Еймъс. Алекс забеляза, че отговорът е по-честен от едно просто „да“. Еймъс възнамеряваше да се върне, но се случваха разни неща. През цялото време, което бяха прекарали заедно, през всичките им пътувания с „Кентърбъри“ и „Роси“, Алекс никога не бе чувал Еймъс да говори за живота си на Земята, освен в най-общи линии. Зачуди се дали е защото миналото му не си струва да се споменава, или защото е твърде болезнено, за да говори за него. При Еймъс можеше да са и двете едновременно.

— Разбира се — съгласи се Холдън. — Само кажи колко ти трябват.

Преговорите бяха кратки, след което извършиха трансфера на ръчните си терминали. Еймъс се ухили и тупна Алекс по рамото.

— Чудесно. Апартаментът е изцяло твой.

— Кога заминаваш? — поинтересува се Алекс.

— След около час. Трябва да вървя да се приготвя.

— Добре — каза Алекс. — Пази се, партньоре.

— Има си хас — смигна му Еймъс и изчезна.

Останалите трима от екипажа на „Роси“ продължиха да стоят мълчаливо в кухнята. Холдън изглеждаше шокиран, Наоми — развеселена. Алекс имаше чувството, че той самият е някъде по средата.

— Е, това беше странно — наруши мълчанието Холдън. — Мислите ли, че с него всичко ще е наред?

— Та това е Еймъс — изтъкна Наоми. — Повече се притеснявам за онези, които смята да проверява.

— Тук си права — съгласи се Холдън, после се надигна и седна на плота с лице към Алекс. — Както и да е. Та казваше, че си мислиш за нещо?

Алекс кимна. „Мислех си колко е трудно да разделиш едно семейство и за семейството, което разделих някога, и че трябва да видя пак бившата си жена и да се помъча да си изясня какви бяхме един за друг, и всички неща, които правехме.“ Сега това му се струваше някак прекалено засукано.

— Ами, като гледам, ще останем на док доста дълго време, та си помислих, че може да направя една екскурзия до Марс. Да проверя старите местенца.

— Добре — кимна Холдън. — Но ще се върнеш преди края на ремонтните работи, нали?

Алекс се усмихна.

— Такива са ми плановете.

Масата за голго бе подготвена за началните хвърляния, първата и втората цел стояха недокоснати, а полето бе още празно. Бумтящият бас откъм главната стая на „Блауе бломе“ се усещаше като вибрация в палубата и шумът бе прекалено силен, за да го надвикаш. Наоми претегли в ръка стоманената топка, преценявайки деликатната разлика между маса и тегло, която бе различна при всяка гравитация. Срещу нея Малика и съотборниците ѝ от ремонтния екип чакаха. Един от тях пиеше „Синя гадост“ и ярката лазурна течност обагряше устните му като червило. Бяха минали три години — не, четири? — откакто Наоми бе играла на голго, а тези хора го правеха всеки четвъртък. Наоми претегли пак топката, въздъхна и я хвърли с въртеливо движение. Моментално противниковите топки изскочиха да я спрат, въртяха се в синхрон с нея, като се опитваха да неутрализират хвърлянето ѝ.

С такъв отговор се играеше срещу начинаещи. Наоми може да бе поръждясала, но не беше начинаеща. Масата регистрира края на хвърлянето и маркерът на Наоми се появи далеч зад средната линия на полето. Отборът ѝ избухна в овации, този на Малика застена. Всички се усмихваха. Това бе приятелска игра. Не винаги беше така.

— Следващият, следващият! — извика един от новите съотборници на Наоми и размаха широката си бледа ръка. Казваше се Пийр или Паар. Или нещо от този род. Тя взе стоманената топка и му я подхвърли. Той се ухили насреща ѝ и очите му се стрелнаха за миг надолу по тялото ѝ и обратно. Бедното копеленце. Наоми се отдръпна и Малика дойде да застане до нея.