Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Добре — отстъпи накрая. — Когато другите се върнат, ще поговорим дали да не проведем някои интервюта. Да вземем един-двама за едно-две пътувания. Ако се впишат добре, може да помислим да ги задържим за постоянно.

— Добре звучи — каза Наоми.

— Това ще промени равновесието в кораба — предупреди Холдън.

— Всичко се променя — отвърна тя и го прегърна.

Поръчаха храна от индийски ресторант: къри, генетично модифициран ориз и гъбичен протеин, почти неразличим от телешко. През останалата част от вечерта Холдън се опитваше да бъде весел, да скрие безпокойството си от нея. Изобщо не се получаваше, но тя му бе благодарна за усилията.

След вечеря гледаха развлекателни програми, докато в уютния ритъм на деня им не настъпи времето, когато тя изключи екрана и го дръпна обратно в леглото. Сексът с Холдън бе започнал като нещо вълнуващо преди години, когато за първи път осъзнаха колко глупаво би било един капитан и старшият му офицер да спят заедно. Сега беше по-богат, по-спокоен и по-игрив. А също и по-утешителен.

След това, докато лежаха на големия матрак от омекотяващ гел, с чаршафите, усукани в краката им, умът на Наоми се отнесе. Мислеше си за „Роси“ и за Сам, за книга с поезия, която бе чела като момиче, и за една музикална група, в която я бе убедил да се включи един от старшите инженери на „Кентърбъри“. Спомените ѝ бяха започнали да потъват в сюрреалистичния хаос на сънищата, когато гласът на Джим почти я разбуди.

— Не ми харесва, че ги няма.

— Хмм?

— Алекс и Еймъс. Не ми харесва, че ги няма. Ако се забъркат в неприятности, ние ще сме тук. Не мога дори да запаля „Роси“ и да отидем да ги приберем.

— Ще се оправят — промърмори сънено тя.

— Знам. Или поне мисля, че знам. — Той се надигна на лакът. — Наистина ли не се тревожиш?

— Може би мъничко.

— Искам да кажа, знам, че са възрастни хора, но ако се случи нещо. Ако не се върнат…

— Трудно ще е — каза Наоми. — Вече от доста години насам сме свикнали да разчитаме само на нас четиримата.

— Да — потвърди Джим. След момент добави: — Знаеш ли коя е тази жена, която Еймъс отиде да провери?

— Не. Не знам.

— Мислиш ли, че му е била любовница?

— Не знам — повтори Наоми. — Останах с впечатлението, че е по-скоро нещо като сурогатна майка.

— Хмм. Може би. Не знам защо ми хрумна, че е любовница. — Гласът му ставаше сънлив. — Хей, може ли да ти задам един неуместен въпрос?

— Стига да мога да ти отговоря.

— Защо вие с Еймъс никога не сте се събрали? Имам предвид, навремето на „Кент“.

Наоми се засмя, претърколи се и преметна ръка през гърдите му. Даже след толкова време заедно харесваше мириса на кожата му.

— Ама ти сериозно ли? Изобщо ли не си обърнал внимание на сексуалността му?

— Не ми се вярва, че от нас с Еймъс се очаква да го правим.

— Не би искал да навлизаш в тази тема — каза Наоми.

— Хмм. Добре. Просто си мислех, сещаш се… Как постоянно те следваше навремето на „Кент“. И никога не е говорил да напуска „Роси“.

— Той не стои на „Роси“ заради мен — изтъкна Наоми. — Стои заради теб.

— Заради мен ли?

— Използва те като своя външна резервна съвест.

— Не е вярно.

— Така прави той. Намира човек с чувство за морал и го следва — обясни Наоми. — По този начин се опитва да не бъде чудовище.

— Че защо ще се опитва да не бъде чудовище? — Завалените от сънливост думи бяха като одеяло.

— Защото е такова — каза Наоми, докато съзнанието ѝ гаснеше. „Точно затова се разбираме.“

Съобщението дойде два дни по-късно и бе съвсем неочаквано. Наоми беше в скафандър и инспектираше работата на главен инженер Сакай. Той тъкмо ѝ обясняваше защо са избрали различна керамична сплав за връзките между вътрешната и външната обшивка, когато на лицевия ѝ дисплей изскочи приоритетно съобщение. Тя усети прилив на страх, последствие от разговора ѝ с Холдън. Нещо се бе случило с Алекс. Или с Еймъс.

— Задръж малко — помоли тя и Сакай ѝ отвърна с вдигнат юмрук.

Тя пусна съобщението. Появи се заставка с разцепения кръг на СВП и когато изчезна, там стоеше Марко. С годините лицето му бе наедряло, очертанията на челюстта му се бяха смекчили. Кожата му бе все така тъмна, каквато я помнеше, а ръцете му, скръстени на масата в мястото, където бе направил този запис, бяха все така деликатни. Той се усмихна със смесица от тъга и веселие, които сякаш я върнаха назад във времето.

Съобщението спря, прекъснато от медицинските системи на скафандъра. Предупреждения за учестено сърцебиене, повишено кръвно. Тя ги отмени с едно помръдване на брадичката и гласът му зазвуча тихо и пресекливо в ушите ѝ, после се заглади, когато предаването се стабилизира.