Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Съжалявам. Знам, че не искаш да получаваш никакви вести от мен. Ако ще ти е от помощ, просто ще изтъкна, че досега не съм го правил. А и сега не го правя лекомислено.

„Изключи го — помисли си тя. — Спри записа. Изтрий го. И без това ще са само лъжи. Лъжи или онези части от истината, които му изнасят. Забрави, че изобщо си го получавала.“ Марко извърна поглед от камерата, сякаш бе прочел мислите ѝ или знаеше какво ще си помисли.

— Наоми, не съм съгласен с решението ти да си тръгнеш, но винаги съм го уважавал. Дори когато се появи по новините и всички разбраха къде си, не се свързах с теб. И сега също не се обръщам към теб заради себе си.

Всички думи бяха ясни, топли и внимателни: безупречната граматика на човек, който говори втори език толкова добре, че звучи свръхестествено. Не използваше нищичко от поясния си жаргон. Значи годините го бяха променили и по друг начин.

— Син и Карал ти пращат обичта и почитанията си, но те са единствените, които знаят, че се свързвам с теб. А също и защо. В момента те са на станция Церера, но не могат да останат дълго. Искам да се срещнеш с техния екип и… Не, съжалявам. Това е погрешно. Не трябваше да се изразявам така. Закъсал съм го. Не знам какво да правя и ти си единствената, към която мога да се обърна. Става дума за Филип. Той е в беда.

Гърлото го болеше.

Еймъс преглътна, мъчейки се да отмие буцата със слюнка, но това му докара само нова болка, все едно бе глътнал пясък. Преди три месеца лазаретът на „Роси“ го бе натъпкал с всички подсилващи ваксини и бактериални защити, точно по график. Не мислеше, че може да е болен. Но ето че сега гърлото го болеше, сякаш е глътнал топка за голф и тя е заседнала вътре.

Около него гражданите и пътниците на станция Церера сновяха като мравки в мравуняка си и гласовете им се сливаха в нечленоразделен рев, който не бе много по-различен от тишината. На Еймъс му бе забавно, че никой на Церера не би разбрал тази метафора. Той самият не бе виждал мравка от близо две десетилетия, но детските му спомени как ги гледа да повалят хлебарка или да оглозгват трупа на плъх бяха ярки и отчетливи. Също като хлебарките и плъховете, мравките се бяха научили да живеят с човешките си съседи без сериозни проблеми. Когато бетонът на човешките градове бе залял планетата и половината животни на Земята попаднаха в списъка на застрашените видове, никой не се тревожеше за мравките. Те се справяха чудесно, благодаря, и останките от бързите закуски бяха също толкова изобилни и вкусни, колкото и мъртвите горски животни по-рано.

Приспособи се или умри.

Ако можеше да се каже, че Еймъс има някаква философия, тя бе тази. Бетонът заменя гората. Ако му се изпречиш на пътя, ще бъдеш зазидан. Ако намериш начин да живееш в пукнатините, можеш да благоденстваш навсякъде. Пукнатини има винаги.

Мравунякът на Церера кипеше около него. Имаше хора на върха на хранителната верига, които си купуваха закуски от будките или билети за совалките и корабите за далечни полети, заминаващи от станцията. Хората от пукнатините също бяха тук. Момиче на не повече от десет години с дълга мръсна коса и розов комбинезон, твърде малък за нея, оглеждаше пътниците, без да ги зяпа открито. Чакаше някой да си остави багажа или ръчния терминал достатъчно задълго, че да успее да го грабне. Видя, че Еймъс я гледа, и се стрелна към един сервизен люк ниско в стената.

Живееше в пукнатините, но живееше. Приспособяваше се, не умираше.

Той преглътна пак и изкриви лице от болка. Ръчният му терминал изпиука и Еймъс вдигна очи към таблото с полетите, висящо над голямата зала. Яркожълти букви на черен фон — шрифт, създаден за четливост, а не за красота. Полетът му до Луната бе потвърден за летателен прозорец след три часа. Той чукна по екрана на терминала си, за да уведоми автоматизираната система, че ще е на борда, когато корабът потегли, и тръгна да търси как да убие оставащото време.

До изхода имаше бар. Така че се оказа лесно.

Не искаше да се напие и да изпусне полета си, затова се ограничи с бира. Пиеше бавно и методично и щом наближеше дъното на чашата, махваше на бармана, за да може следващата да го чака, когато свърши. Искаше да се почувства леко замаян и отпуснат и знаеше как точно да го постигне за най-краткото възможно време.

Барът не предлагаше кой знае какви развлечения или занимавки, така че той се съсредоточи върху чашата, бармана, следващото питие. Буцата в гърлото му наедряваше с всяка глътка. Той престана да ѝ обръща внимание. Останалите клиенти бяха тихи, четяха нещо на терминалите си или си шепнеха на малки групи, докато пиеха. Всеки беше на път за някъде другаде. Това място не беше крайна спирка; бе нещо, на което се натъкваш по време на пътуванията си, случайно и забравимо.