Джеймс Кори - Игрите на Немезида

Лидия бе мъртва.

Той бе прекарал двайсет години в мисли за нея. Разбира се, причината отчасти бе татуираният ѝ лик над сърцето му. Винаги когато се погледнеше в огледалото без риза, се сещаше за нея. Но дори да изключим това, всеки ден Еймъс се изправяше пред избори. А всеки избор, който правеше, започваше с един тих гласец в главата му, който го питаше как Лидия би искала да постъпи. Когато получи съобщението от Ерих, той осъзна, че не я е виждал и не е говорил с нея от над две десетилетия. Значи е била двайсет години по-стара, отколкото при заминаването му. На колко? Той помнеше сивите кичури в косата ѝ, бръчките около очите и устата ѝ. По-стара от него. Но той беше на петнайсет и „по-стар от него“ беше огромен промеждутък, в който попадаха твърде много хора.

А сега тя бе мъртва.

Може би някой двайсет години по-стар от жената, която помнеше, бе достатъчно стар, за да умре от естествена смърт. Може да бе умряла в болница, в леглото си, на топло и уютно, заобиколена от приятели. Може би е имала котка, която да спи в краката ѝ. Еймъс се надяваше да е така. Защото ако не беше — ако бе нещо различно от естествена смърт, — той щеше да избие всички, които имат дори най-косвено участие, до последния човек. Огледа идеята в ума си, повъртя я насам-натам, като чакаше да види дали Лидия ще го спре. Отпи нова дълга глътка бира и тя опари гърлото му. Горещо се надяваше, че не се разболява.

„Не си болен — каза гласът на Лидия в съзнанието му, — тъжен си. Скърбиш. Буцата в гърлото ти. Пустотата зад гръдната ти кост. Празнотата в стомаха ти, независимо колко бира наливаш в него. Това е скръб.“

— Ха — каза на глас Еймъс.

— Искаш ли нещо, друже? — попита го барманът с професионално безразличие.

— Още една — отвърна Еймъс и посочи все още полупълната си чаша.

„Не се справяш добре със скръбта“, обади се друг глас. Този път бе Холдън. Вярно беше. Ето защо Еймъс вярваше на капитана. Когато той кажеше нещо, наистина го мислеше. Нямаше нужда да го анализира или да се чуди какво точно е имал предвид. Даже когато оплескваше нещата, капитанът действаше с добра воля. Еймъс не бе срещал много такива хора.

Единствената наистина силна емоция, която бе изпитвал Еймъс, откакто се помнеше, бе гняв. Гневът винаги бе там и го чакаше. Да се справя със скръбта по този начин бе просто и праволинейно. Той го разбираше. Мъжът, седнал през няколко стола от него на бара, имаше суровия кокалест вид на скален жокей. Ближеше една и съща бира вече час. Всеки път, когато Еймъс поръчаше нова, мъжът го стрелваше с поглед, в който се смесваха раздразнение и завист. Жадуваше за наглед бездънната му кредитна сметка. Щеше да е толкова лесно. Да му каже нещо, язвително и високо, да го постави в такова положение, че за него да е позор да отстъпи пред очите на всички. Бедният шибаняк щеше да се почувства длъжен да налапа стръвта, а после Еймъс щеше да е свободен да излее скръбта си върху него. Един въргал може би щеше да е добър начин да се поотпусне.

„Този човек не е убил Лидия“, обади се гласът на Холдън.

„Но може би някой друг е“ — помисли си Еймъс. — „И аз трябва да разбера.“

— Плащам, амиго — каза Еймъс на бармана и размаха ръчния си терминал. Посочи към скалния жокей. — Пиши следващите две на тоя приятел на моята сметка.

Жокеят се намръщи, търсейки някаква обида, но като не можа да намери такава, смънка:

— Благодаря, братле.

— Няма защо, hermano . Пази се там навън.

— Sasa — каза жокеят, довърши бирата си и посегна към първата от двете, които току-що му бе купил Еймъс. — Ти също, sake dui ?

На Еймъс му липсваше койката му на „Роси“.

Пътническият кораб се казваше „Мързеливата пойна птичка“, но връзката му с птиците започваше и свършваше с белите букви, изписани върху корпуса му. Отвън приличаше на гигантска кофа за боклук със сопло в единия край и малък мостик в другия. Отвътре приличаше също на гигантска кофа за боклук, само че разделена на дванайсет палуби, с по петдесет души на всяка.

Единственото уединение тук бяха тънките завеси на душкабините и хората, изглежда, използваха тоалетната само когато наблизо имаше униформени членове на екипажа.

„Аха — помисли си Еймъс. — Затворнически правила.“

Избра си койка — просто противоускорително кресло с малко място за багаж отдолу и миниатюрен развлекателен екран на стената до него — колкото се може по-далеч от тоалетната и столовата. Опитваше се да стои настрани от оживените места. Съседите му бяха тричленно семейство от едната страна и някаква много стара бабичка от другата.