Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Още те бива — похвали я. Имаше прекрасен глас, акцентът на станция Церера смекчаваше по-грубите тонове на дълбокия Пояс.

— Прекарах доста време в игра, когато бях за последно тук — каза Наоми. — Човек никога не забравя какво е правил на младини, нали?

— Дори и да му се иска — засмя се Малика и Наоми се присъедини към смеха ѝ.

Малика живееше в апартамент три етажа по-надолу и на трийсет градуса по посоката на въртене от клуба. Когато Наоми беше за последно там, по стените висяха копринени завеси с кафяво-златни шарки и въздухът бе напоен с уханието на тамян от изкуствено сандалово дърво, така че да не задръства рециклаторите за въздух. Наоми бе спала две нощи в чувал на пода, унесена от записа на арфа и мърморещите гласове на Малика и Сам. Сега обаче Сам бе мъртва, Наоми се бе събрала отново с Джим, а човечеството бе наследило хиляда слънца в границите на две години път. Сега Наоми бе отново тук, смееше се с Малика и ремонтния екип и не можеше да каже кое я изненадва повече — колко много са се променили нещата или колко малко.

Малика я докосна по рамото и челото ѝ се сбърчи.

— Bist ajá?

— Замислих се — отвърна Наоми, влизайки тромаво в ритъма на поясния жаргон. Голгото не бе единственото нещо, в което бе ръждясала.

Ъгълчетата на устата на Малика се извиха надолу точно когато на масата за голго изригнаха викове на радост и смайване. За миг Сам сякаш отново бе там. Не истинската жена с рижата коса, веселата ѝ нецензурност и навика да използва детски думички — аки, боленко, — за да опише неща като пробит от метеорит корпус. Просто мястото, където някога е била, и две жени, споделящи знанието, че някой липсва.

Паар-или-Пийр подаде топката на следващия играч — Сакай, новия главен инженер, — докато противниковият отбор го тупаше подигравателно по гърба. Наоми пристъпи напред да оцени щетите. Да се намира сред поясни — просто поясни — ѝ действаше странно успокоително. Тя обичаше екипажа си, но той се състоеше от двама земляни и марсианец. Някои разговори никога не би могла да води с тях.

Когато Джим се появи, тя го разбра, без дори да се обръща. Играчите от другата страна на масата като един погледнаха зад нея. Очите им се разшириха и по лицата им плъзна въодушевление. Никой не обели и дума, но все едно всички го бяха казали: „Хей! Я вижте! Това е Джеймс Холдън!“.

Беше лесно да забравиш кой е Джим. Той бе започнал две войни и бе изиграл известна роля в прекратяването и на двете. Беше капитан на първия човешки кораб, минал през Пръстена, или поне на първия оцелял. Беше ходил на извънземната база в центъра на бавната зона и се бе върнал. Бе преживял станция Ерос и гибелта на „Агата Кинг“. Беше стъпил на Нова Тера, първата човешка колония на нечовешка планета, и бе изковал странен, неловък мир там. Беше почти смущаващо да гледа как реагират всички на този Холдън: човека от екраните и новинарските емисии. Тя знаеше, че Джим изобщо не прилича на Джеймс Холдън, но нямаше смисъл да го казва. Някои неща си оставаха тайни, дори когато ги разкриеш.

— Здравей, скъпа — поздрави Джим и я прегърна през раменете. В другата си ръка държеше грейпфрутово мартини.

— За мен ли е? — усмихна се тя и взе коктейла.

— Надявам се. Аз не бих го пил дори заради бас.

— Hoy, coyo! — обади се Паар-или-Пийр и му протегна стоманената топка. — Искаш ли да хвърлиш?

Около масата избухна смях. Част от него бе радостен — „Джеймс Холдън играе голго с нас!“, а друга част жесток — „Гледай как ще се изложи голямата клечка“. Но и двете нямаха нищо общо с истинския човек. Тя се зачуди дали Джим знае колко променя настроението в една стая просто като влезе в нея. Предполагаше, че не.

— Не — отказа Джим с усмивка. — Ужасен съм на тази игра. Нямам представа откъде да започна.

Наоми се приведе към Малика.

— Трябва да вървя. Благодаря много, че ме поканихте. — Това означаваше: „Признателна съм ти, че ми позволи да постоя тук с останалите поясни, все едно съм свой човек“.

— Todamas си добре дошла, coya-mis — отвърна Малика. Това означаваше: „Смъртта на Сам не беше по твоя вина, а и да е била, прощавам ти“.

Наоми хвана Джим под ръка и му позволи да я заведе до главния бар. Щом минаха през вратата, музиката се усили и светлините и звуците се обединиха за сетивна атака. На дансинга се движеха хора, по двойки или на групи. Едно време, много преди да срещне Джим, идеята да се натряска до козирката и да се хвърли в гъмжилото от тела ѝ се струваше привлекателна. Тя си спомняше с обич за онова момиче, което е била някога, но това не бе младост, която би искала да върне. Застанала до бара, Наоми допи мартинито си. Беше прекалено шумно за разговори, затова тя се забавляваше да гледа как хората забелязват Джим и върху лицата им заиграва неувереността „това той ли е, или не е той“. Джим, от своя страна, излъчваше дружелюбно отегчение. Самата мисъл да е център на внимание му беше чужда. Това бе едно от нещата, които обичаше в него.