Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Кафе? — попита Фред. Когато Холдън кимна, той се засуети около кафе-машината на една странична маса и направи две чашки. Върху тази, която протегна на Холдън, имаше избледняла емблема. Разсеченият кръг на СВП, толкова протрит, че едва се забелязваше.

Холдън я взе, махна към екрана и попита:

— Колко още?

— Шест месеца според сегашните предвиждания — отвърна Фред и се отпусна на стола си със старческо изпъшкване. — Това е кажи-речи цяла вечност. След година и половина човешките социални структури в тази галактика ще бъдат неузнаваеми.

— Диаспората.

— Ако предпочиташ да го наричаш така — кимна Фред. — Аз му викам треска за земя. Сума ти преселнически фургони, юрнали се към обетованата земя.

Над хиляда светове за усвояване. Хора от всяка планета, станция и камък в Слънчевата система се бяха втурнали да докопат някое парче. А в родната им система три правителства се надпреварваха в строителството на достатъчно военни кораби, за да контролират всичко.

Някакъв заваръчен апарат запламтя върху корпуса на един от корабите тъй ярко, че мониторът реагира и потъмня.

— Ако не друго, Ил бе предупреждение, че много хора ще умрат — отбеляза Холдън. — Някой вслуша ли се изобщо?

— Не бих казал. Запознат ли си с треската за земя в Северна Америка?

— Да — отвърна Холдън и отпи от кафето на Фред. Беше прекрасно. Отгледано на Земята и ароматно. Привилегиите на ранга. — Схванах прикрития ти намек за фургоните. Знаеш ли, израснал съм в Монтана. Там хората още си разправят истории от времето на границата.

— Значи знаеш, че митологията за предопределеността крие много трагедии. Повечето от онези фургони така и не стигнали до целта си. Пък и немалко от хората, които стигнали, свършили като евтина работна ръка за железниците, мините и богатите фермери.

Холдън отпиваше от кафето и гледаше строежа на корабите.

— Да не говорим за всички онези хора, живели там, преди да се появят фургоните и да им донесат хубава нова чума. Поне нашата версия за галактическа предопределеност не измества нищо по-напреднало от гущер имитатор.

Фред кимна.

— Може би. Поне досега така изглежда. Но все още не са извършени свестни проучвания на всичките хиляда и триста системи. Кой знае какво ще открием?

— Роботи убийци и ядрени реактори с размерите на континент, които само чакат някой да натисне копчето, за да взривят половината планета, ако не ми изневерява паметта.

— Въз основа на наличната извадка от една. Може да стане още по-шантаво обаче.

Холдън сви рамене и допи кафето си. Фред беше прав. Нямаше начин да знаят какво може да ги чака на всички тези светове. Нямаше как да разберат какви опасности може да дебнат кандидат-колонистите, втурнали се да ги усвояват.

— Авасарала не е доволна от мен — подхвърли Холдън.

— Не е — съгласи се Фред. — Но аз съм.

— Моля?

— Виж, старата дама искаше да отидеш там и да покажеш на всички в Слънчевата система колко са зле нещата. Да ги уплашиш и да ги накараш да чакат, докато правителството им каже, че може. Да върнеш контрола в ръцете ѝ.

— Беше си доста страшничко — каза Холдън. — Не бях ли достатъчно ясен по въпроса?

— О, да. Но имаше шанс за оцеляване. А сега Ил се готви да прати товарни кораби, пълни с литиева руда, на тукашните пазари. Ще забогатеят. Може да се окажат изключение, но докато останалите го разберат, хората вече ще са залели всички онези светове в търсене на следващата златна мина.

— Не знам какво бих могъл да направя другояче.

— Нищо — съгласи се Фред. — Но Авасарала, марсианският премиер-министър Смит и останалите политически задръстеняци искат да контролират нещата. А ти се погрижи да не могат.

— Ти защо си доволен в такъв случай?

— Защото — каза Фред с широка усмивка — аз не се опитвам да контролирам нищо. И точно затова накрая ще контролирам всичко. Аз играя в дългосрочен план.

Холдън стана и си наля още една чаша от прекрасното кафе на Фред.

— Мда, това ще трябва да ми го обясниш — рече той и се подпря на стената до кафе-машината.

— Аз държа станция Медина, самоподдържащ се кораб, покрай който трябва да мине всеки, прекосяващ пръстените, и раздавам пакети със семена и аварийни заслони на всеки, който има нужда от тях. Продаваме плодородна почва и водни филтри на изгодни цени. Всяка колония, която оцелее, ще го направи отчасти защото ние сме ѝ помогнали. Така че, когато дойде време да организираме някакво галактическо управително тяло, към кого ще се обърнат? Към хората, които искат да установят хегемония под дулата на пушките? Или към хората, който са били и са на разположение, за да им помогнат в критичен момент?