Джеймс Кори - Игрите на Немезида

Въздухът не бе достатъчно гъст, за да пренася звука от изстрелите. Лицевият му дисплей издаде предупреждение за бързо движещ се обект в същия миг, когато върху стоманената греда вдясно от него разцъфна ярко петно. Филип се хвърли на земята, в микрогравитацията тялото му се движеше по-бавно, отколкото под тяга. Марсианецът скачаше по пътеката. Не носеше бойна броня като тази на пазачите, а технически екзоскелет. Филип се прицели в центъра му и изпразни половината пълнител. Щом излезеха от дулото, куршумите възпламеняваха собственото си гориво и описваха линии от огън и червено-сив дим през редкия въздух на Калисто. Четири от тях улучиха марсианеца и топчета кръв се понесоха надолу като замръзнал червен сняг. Екзоскелетът превключи в авариен режим и светодиодите му добиха мрачен кехлибарен цвят. На някаква честота той докладваше на аварийните служби на корабостроителницата, че се е случило нещо ужасно. Безмозъчната му преданост на дълга бе почти смешна в този контекст.

Гласът на Мирал прозвуча тихо в ухото му:

— Hoy , Филипито. Sa boîte sa palla ?

На Филип му трябваше само миг, за да открие мъжа. Той бе в товарача си, почерненият му вакуумен скафандър се бе слял с грамадния механобот, сякаш бяха създадени един за друг. Само смътният разцепен кръг — символът на Съюза на външните планети, — едва забележим под мръсотията, го бележеше като нещо различно от зле поддържан марсиански механоботен оператор. Контейнерите, за които говореше, още бяха вързани към палетите си. По хиляда литра всеки, четири на брой. На огънатата им повърхност пишеше: „Резонансно покритие с висока плътност“. Енергопоглъщащото покритие помагаше на марсианските военни кораби да останат незасечени. Стелт технология. Беше я намерил. Някакъв страх, който не знаеше, че таи в себе си, се смъкна от плещите му.

— Да — каза Филип. — Това е.

Четири минути и трийсет и седем секунди.

Бръмченето на товарния механобот бе далечно, звукът се пренасяше повече чрез вибрациите на пода, отколкото по рядката атмосфера. Филип и Джоузи тръгнаха към вратата. Проблясващите светлини вече бяха по-ярки и движението им изглеждаше някак насочено. Радиото в скафандъра на Филип пресяваше честоти, изпълнени с писъци и аларми. Марсианските военни заповядваха изтеглянето на аварийните коли от цивилната корабостроителница, загрижени, че първите реагирали може да са дегизирани терористи и врагове. Което беше логично. При други обстоятелства можеше и да е така. Лицевият дисплей на Филип показваше очертанията на сградите, полусглобената евакуационна рама и най-добрата догадка за местоположението на колите въз основа на инфрачервеното лъчение и следите от видима светлина, прекалено слаби за очите на Филип. Той имаше чувството, че върви през някакъв чертеж, всичко наоколо се различаваше по ръбовете си, а повърхностите бяха само намекнати. Щом излезе върху реголита, през земята премина силно треперене. Може би взрив. Или някоя сграда най-после бе завършила дългото си, бавно срутване. Товарният механобот на Мирал се появи в рамката на отворената врата, огрян отзад от светлините в склада. Контейнерите в огромните му лапи бяха безлични и черни. Филип се насочи към скелето и пътьом превключи на шифрования канал.

— Положение?

— Малък проблем — обади се Ааман. Той беше при рамата. Устата на Филип се изпълни с металния вкус на страха.

— Тук няма малки проблеми, coyo — сопна се той. — Какво е станало?

— Някои от тия изригващи боклуци замърсяват рамата. Падат песъчинки в сглобките.

Три минути и четирийсет секунди. Трийсет и девет.

— Идвам — каза Филип.

Намеси се гласът на Андрю.

— Стрелба по нас в оръжейната, шефче.

Филип пренебрегна умалителното обръщение.

— Колко са?

— Доста — отвърна Андрю. — Чучу е извън строя, а аз съм малко притиснат тук. Може би ще ми трябва помощ.

— Дръж се — каза Филип, а умът му препускаше. Двамата му пазачи стояха до евакуационната рама, готови да застрелят всеки, който не е от техните. Тримата строители се мъчеха с една сглобка. Филип скочи към тях и се улови за черната рама. По канала Андрю изпъшка.

Щом видя заялата сглобка, покрита с черен пясък, проблемът му се изясни. В атмосфера щеше да е достатъчно едно по-силно духване, за да се почисти. Но тук това не бе вариант. Ааман човъркаше трескаво с нож, вадеше песъчинка по песъчинка в опит да изчисти тънките сложни жлебове, където металните части се напасваха.