Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Ще се обърнат към теб — каза Холдън. — Ето защо строиш кораби. В началото, когато всички имат нужда от помощ, трябва да изглеждаш услужлив, но когато тръгнат да търсят правителство, искаш да изглеждаш силен.

— Да — потвърди Фред и се облегна назад. — Съюзът на външните планети винаги е означавал всичко оттатък Пояса. Това още е вярно. Просто… се е поразширило малко.

— Не може да е толкова просто. Няма начин Земята и Марс да стоят със скръстени ръце и да ви оставят да управлявате галактиката само защото сте раздавали палатки и торбички с храна.

— Никога не е толкова просто — призна Фред. — Но оттам ще започнем. А докато държа станция Медина, контролирам центъра на дъската.

— Ти прочете ли изобщо доклада ми? — попита Холдън, неспособен да скрие цялото неверие в гласа си.

— Не подценявам опасностите, оставени на тези светове…

— Забрави за онова, което е било оставено — махна с ръка Холдън. Остави полуизпитото си кафе, закрачи през стаята и се надвеси над бюрото на Фред. Старецът се облегна намръщено. — Забрави за роботите и железниците, които още работят, след като са стояли изключени около милиард години. За взривяващите се реактори. Забрави за смъртоносните червеи и микробите, които ти се навират в очите и те ослепяват.

— Колко дълъг е този списък?

Холдън не му обърна внимание.

— Това, което трябва да помниш, е вълшебният куршум, който е спрял всичко.

— Този артефакт бе щастлива находка за теб, като се има предвид…

— Не, не беше. Беше най-страшният шибан отговор на парадокса на Ферми, за който се сещам. Знаеш ли защо няма никакви индианци в тази твоя аналогия със Стария запад? Защото вече са мъртви. Каквито и да са били съществата, създали всичко това, те са имали преднина и са използвали протомолекулния си строител на портали, за да избият всички останали. А това дори не е страшната част. Наистина страшната част е, че се е появило нещо друго , застреляло е първите в тила и е оставило труповете им пръснати из галактиката. И въпросът е кой е изстрелял вълшебния куршум? И дали е съгласен ние да приберем цялата собственост на жертвите?

Фред беше дал на екипажа два апартамента на етажа на управата в жилищния пръстен на станция Тихо. Холдън и Наоми деляха единия, а Алекс и Еймъс живееха в другия, макар на практика това да означаваше, че само спяха там. Когато момчетата не вземаха участие в множеството развлечения на Тихо, те сякаш прекарваха цялото си време в апартамента на Холдън и Наоми.

При влизането на Холдън Наоми седеше в трапезарията и прелистваше нещо сложно на ръчния си терминал. Усмихна му се, без да вдига очи. Алекс се бе изтегнал на дивана в хола. Стенният екран работеше и на него се виждаха графиките и говорителите на някакъв новинарски канал, но звукът бе изключен, а пилотът бе отпуснал глава назад със затворени очи и похъркваше леко.

— Да не би вече и да спят тук? — попита Холдън, като седна срещу Наоми.

— Еймъс отиде да вземе вечеря. Как минаха нещата при теб?

— Коя новина искаш да чуеш — лошата или по-лошата?

Наоми най-после вдигна очи от работата си. Килна глава на една страна и присви очи срещу него.

— Да не си ни изпросил ново уволнение?

— Този път не. „Роси“ е доста очукан. Сакай казва…

— Двайсет и осем седмици — прекъсна го Наоми.

— Да. Да не ми шпионираш терминала?

— Гледам таблиците — уточни тя и посочи към екрана си. — Получих ги преди час. Той… Сакай е доста добър.

„Не колкото Сам“ увисна неизречено във въздуха между тях. Наоми сведе пак поглед към масата, скривайки се зад косата си.

— Та така, това е лошата новина — продължи Холдън. — Половин година сме извън строя и още чакам Фред да каже, че той плаща за ремонта. Или поне за част от него. Каквато и да е част, всъщност.

— Засега сме доста добре финансово. Плащането от ООН пристигна вчера.

Холдън кимна.

— Но ако забравим за момент парите, все още не мога да накарам никого да ме слуша, когато стане дума за артефакта.

Наоми направи поясния жест за свиване на рамене.

— Защо си мислиш, че този път ще е различно? Досега никога не са слушали.

— Иска ми се поне веднъж да бъда възнаграден за оптимистичния си възглед за човечеството.

— Направих кафе — каза тя и кимна към кухнята.

— Фред ме почерпи от своето, което бе толкова хубаво, че отсега нататък едва ли ще се примиря с нещо по-долнопробно. Още един начин, по който срещата ми с него бе неудовлетворителна.