Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Разбрано, Криси.

— Ама наистина, престани с това, да ти го начукам — каза тя с усмивка.

Екранът почерня и влезе жената, която го беше спряла на космодрума. Еймъс посочи с брадичка към екрана.

— Мисля, че ме харесва.

На улично ниво Ню Йорк не изглеждаше толкова различен от улиците на Балтимор, където Еймъс бе израсъл. Множество високи сгради, множество автоматизирани превозни средства, множество хора, които се деляха на две ясно различими групи: такива, които трябваше да отидат някъде, и такива, които не трябваше. Работещите бързаха от обществения транспорт към офис сградите и обратно след края на смяната си. Купуваха разни неща от уличните търговци и самият факт, че притежаваха пари, бе знак за положение. Хората на основна се шляеха и разменяха стоки на бартер, живееха от излишъка, създаден от продуктивните членове на обществото, и допринасяха за него където могат с производство под масата, прекалено дребно, за да го забелязва правителството.

Сред тях като призраци, невидими за всички извън техния свят, блуждаеше трета група. Онези, които живееха в пукнатините. Крадци, търсещи лесна плячка. Наркопласьори, мошеници и проститутки от всяка възрастова група и с всевъзможен пол и сексуална ориентация. Хората, към които някога спадаше и Еймъс. Един наркопласьор на ъгъла го видя, че зяпа, и се намръщи срещу него, разбирайки какъв е, без да го познае. Нямаше значение. Еймъс нямаше да остане в града достатъчно дълго, че информацията да стигне до някого, който ще се поинтересува от мястото му в тяхната екосистема.

След като се разхожда няколко часа, привиквайки към гравитацията и бетона под нозете си, той се отби в един избран наслуки хотел и се регистрира. Едно нещо при него се бе променило и това бяха парите. Пътуванията с „Росинант“, въпреки всичките опасности и драматизъм, се бяха оказали печеливши. Със събраните пари на Еймъс не му се налагаше да се тревожи за цената на хотела; просто поиска стая и нареди на терминала си да плати сметката.

В стаята си взе дълъг душ. Лицето на Лидия го гледаше от огледалото в банята, докато си миеше зъбите и бръснеше късата четина, набола по главата му. Във всичко това имаше усещане за ритуал. Като подготовката на свещенослужител преди извършването на религиозен обред.

Когато свърши, той седна гол по средата на голямото легло и потърси некролога на Лидия.

ЛИДИЯ МАЛУФ АЛЪН ПОЧИНА В СРЯДА, 14 АПРИЛ, В…

Алън. Еймъс не познаваше това име. Като псевдоним не бе особено добро, защото той винаги я бе познавал като Лидия Малуф. Значи не беше псевдоним. Име по мъж? Интересно.

ТЯ ОСТАВЯ СЛЕД СЕБЕ СИ СВОЯ СЪПРУГ ОТ ЕДИНАЙСЕТ ГОДИНИ, ЧАРЛЗ ДЖЕЙКЪБ АЛЪН…

Повече от десетилетие след като си бе заминал, Лидия се бе омъжила за мъж на име Чарлз. Еймъс поопипа тази идея, сякаш ръчкаше с пръст някаква рана да провери дали е инфектирана. Дали боли. Единствената реакция бе любопитство.

ТЯ УГАСНА ТИХО В ДОМА СИ ВЪВ ФИЛАДЕЛФИЯ, С ЧАРЛЗ ДО СЕБЕ СИ…

Чарлз беше последният, който я е видял жива, значи бе първият, когото Еймъс трябваше да намери. След като прочете докрай некролога няколко пъти, той се включи към сайта за масов обществен транспорт и си резервира билет за същата вечер за високоскоростния влак до Филаделфия. После се отпусна по гръб на леглото и затвори очи. Беше странно развълнуван от мисълта да се срещне със съпруга на Лидия. Сякаш нейното семейство бе и негово, а Чарлз бе човек, когото би трябвало да е познавал винаги, но едва сега се срещаше с него. Сънят му убягваше, но мекото легло отпусна стегнатите мускули на гърба му и последните останки от гаденето от совалката го напуснаха. Пътят пред него бе ясен.

Ако Лидия наистина бе умряла кротко в леглото си, с любящ съпруг до себе си, то той щеше да се срещне с този мъж. Да види дома, в който е живяла. Да сложи цветя на гроба ѝ и да си вземе последно сбогом. А ако ли не, щеше да убие някои хора. Никоя от тези възможности не го вълнуваше повече от другата. И двете бяха добри.

Той заспа.

Холдън върна видеото и го пусна отначало. Корабът, грозна метална кутия с допълнителни товарни контейнери, прикрепени отстрани, го караше да си мисли за натоварените с провизии закрити фургони от старите уестърни. Това не бе далеч от истината. „Рабия Балхи“, регистриран на името на капитан Ерик Хан от Палада, също возеше стоки и хора, запътили се към границата, за да си отвоюват парче земя. Може да имаше по-малко коне, но пък имаше повече ядрени реактори.