Джеймс Кори - Игрите на Немезида

Адресът ѝ бе в Лондрес Нова. Алекс чукна по него и на екрана се появи карта. Не беше далеч от тунела на метрото. Можеше да стигне за вечеря. Докосна плота на бара с терминала си, плати за пиенето и се протегна. В коридора някаква кола се бе повредила и неколцина работници от поддръжката се бяха струпали около нея. Една жена с млечнобяла кожа се сепна леко, когато Алекс мина покрай тях. Той предположи, че се чуди дали това е пилотът на Джеймс Холдън. Продължи нататък, преди да е успяла да го попита.

Да. Щеше да е хубаво да види Боби.

Космодрумът бе построен на километър извън Ловъл Сити преди около век. Сега представляваше географското сърце на най-големия лунен метрополис, макар че от космоса това не си личеше. На Луната имаше много малко истински куполи. Постоянният дъжд от микрометеори ги превръщаше в наслуки задействащи се отвори за изпускане на атмосфера. Затова, докато совалката се снижаваше, единствените видими признаци за града бяха изходите към повърхността тук-таме и самият космодрум. Доковете не бяха оригиналните, но въпреки това ужасно стари. Някога палубите са били изцяло бели, но сега сиви пътеки показваха откъде години наред са минавали ботуши и коли. Над дългата зала се извисяваше профсъюзният офис с лекьосани прозорчета, а във въздуха витаеше барутният мирис на лунен прах.

Изнудвачите се появиха вкупом в зоната за слизане, за да проводят Еймъс с втренчени погледи, докато напускаше кораба. Той се усмихна и им помаха. Гледаше да държи Рико, Джиянгуо и Уенди близо до себе си, докато не излязоха от дългия летищен терминал.

— Hermano — каза Рико и стисна ръката на Еймъс. — Накъде отиваш сега?

— Надолу в кладенеца — отвърна Еймъс. — Грижете се за малката. И успех с новата работа.

Джиянгуо притисна Уенди към себе си.

— Ще се грижим. Xie xie usted ha hecho.

Рико и Джиянгуо го гледаха, сякаш очакваха още нещо, но Еймъс нямаше какво повече да каже, затова се обърна и тръгна към терминала за планетарни полети. Чакалнята се помещаваше в голям фалшив купол, направен да впечатлява туристите. Цялото нещо се намираше под земята, но масивната зала бе покрита от пода до тавана с видеоекрани със свръхвисока разделителна способност, които показваха гледката навън. Хълмовете и кратерите на лунната повърхност се простираха във всички посоки, но най-голямо внимание привличаше синьо-зеленият полукръг, увиснал в небето. От това разстояние бе красив. Градовете се виждаха само като мигащи светулки на тъмната страна. Там, където слънцето огряваше Земята, почти нищо сътворено от човека не можеше да се види от лунна орбита. Планетата изглеждаше чиста, неосквернена.

Това бе една красива лъжа.

Май беше вселенски факт, че колкото повече се приближаваш до нещо, толкова по-зле изглежда то. Дори да вземете най-красивия човек в Слънчевата система, при подходящо увеличение ще видите апокалиптичен кратерен пейзаж, бъкащ от ужаси. Това представляваше и Земята. Блестящ скъпоценен камък от космоса, отблизо тя бе опустошена шир, покрита с червеи, които живееха, глозгайки трупа ѝ.

— Един билет за Ню Йорк — каза Еймъс на автоматичното гише.

Спускането до Земята бе достатъчно кратко, за да не се опита никой да го изнудва, което беше хубаво. Самият полет друсаше и предизвикваше гадене, което не бе чак толкова хубаво. Космосът може да бе необятен, изпълнен с радиация вакуум, който ще те убие за миг, ако не внимаваш, но поне нямаше турбуленция. Совалката беше без прозорци, но в предната част на кабината имаше голям екран, който показваше спускането през външни камери. Ню Йорк нарасна от сиво петно до различим градски пейзаж. Космодрумът на изкуствената земна маса южно от остров Стейтън се превърна от сребриста пощенска марка в обширна мрежа от площадки за кацане и изстрелващи установки, заобиколена от Атлантическия океан току край входа на Нюйоркския залив. Корабите с размери на играчки, плацикащи се във ваната на някое дете, нараснаха до огромни товарни съдове със слънчево захранване, които пълзяха напред-назад през океана. Всичко, виждащо се при спускането, бе чисто и технологично изпипано.

Това също беше лъжа.

Докато совалката кацне, той вече бе готов да навлезе в мръсотията на града, пък макар и само за да види нещо, което се представя в истинската си светлина. Когато се изправи в пълната земна гравитация, за да излезе от совалката, му се искаше да я почувства непривична, потискаща след всички тези години. Но истината бе, че нещо дълбоко в него, може би чак на генетично ниво, се радваше. Предците му в продължение на няколко милиарда години бяха изграждали вътрешната си структура в съответствие с притеглянето от едно g и организмът му въздъхна облекчено от изумителното чувство, че всичко е както трябва.