Джеймс Кори - Игрите на Немезида

Истинският космопорт се намираше на дъното на долината. Шест километра и половина камък се издигаха над летищната площадка, а ивицата небе над тях едва ли обхващаше повече от трийсет градуса от ръб до ръб. Станцията за обработка на пътниците бе една от най-старите сгради в Маринър, грамадният ѝ прозрачен купол бе построен с двойна цел: да спира радиацията и да осигурява гледка, която да впечатлява с мащабите си. Каньоните се протягаха на изток, назъбени, каменисти и красиви. Светлини блестяха по стените им, където кварталите се подаваха от скалите, домове на безумно богати хора, сменили безопасността на дълбокия камък за лукса на външен прозорец. Един транспортен флаер прелетя ниско над земята, където относително гъстият въздух даваше на ефирните му криле малко по-голяма опора.

Едно време, твърдяха данните, Марс е имал собствена биосфера. Тук са падали дъждове. Текли са реки. Може би не през краткия геологичен миг на човешката история, но някога. И тераформистите обещаваха, че това пак ще стане. Не през техния живот, нито през този на децата им, но един ден. Алекс чакаше на опашката на митницата, зяпайки нагоре. Притеглянето на планетата, само около една трета g , му се струваше странно. Каквото и да казваше математиката, предизвиканата от тяга гравитация бе по-различна от това да се намираш на дъното на гравитационен кладенец. От величието на каньоните и непривичността на теглото си Алекс почувства в гърдите му да се надига копнеж.

Беше тук. Беше си у дома.

Мъжът, който обработваше пристигащите, имаше гъсти мустаци, бели, с лек червеникав оттенък. Очите му бяха кървясали, а изражението — навъсено.

— Работа или удоволствие?

— Нито едното, нито другото — провлачи Алекс. — Дошъл съм да видя бившата си жена.

Мъжът му хвърли една бърза усмивка.

— Срещата по работа ли ще е, или за удоволствие?

— Да речем, че няма да е по работа — отвърна Алекс.

Мъжът плъзна ръка по екрана на терминала си и кимна към камерата. Докато системата потвърждаваше, че Алекс е този, за когото се представя, той се зачуди защо го беше казал. Не бе заявил направо, че Тали е проклета жена, не я беше обидил, но го бе намекнал, за да си направи една бърза шега. Имаше чувството, че тя заслужава по-добро отношение. Вероятно така си беше.

— Приятен престой — пожела мъжът и Алекс вече можеше да влезе в света, който бе напуснал.

Братовчедка му Мин стоеше в чакалнята. Беше десет години по-малка, последните белези на младостта се смъкваха от нея и я обхващаше първата успокоителна тежест на средната възраст. Усмивката ѝ бе същата като на момиченцето, което някога познаваше.

— Здрасти, мой човек — приветства го тя. Акцентът ѝ бе може би малко по-силен от нормалното. — Какво те води по тези места?

— По-скоро чувствата, отколкото разумът — отвърна Алекс и разтвори обятия. Прегърнаха се за момент.

— Имаш ли багаж? — попита Мин.

— Не, пътувам леко.

— И така става. Имам кола отпред.

Алекс повдигна вежда.

— Нямаше нужда да го правиш.

— По-евтини са, отколкото навремето. Децата няма да се върнат от колежа още четири часа. Има ли нещо, което искаш да свършим, преди да почнат да ни се мотаят в краката?

— Единствените неща, които чакам с нетърпение, са да видя някои хора и да изям купичка от юфката на Хасан.

По лицето на Мин пробяга смущение за миг.

— Има страхотен магазин за юфка от южната страна. Чеснов сос, който ще ти вземе акъла. Но Хасан затвори преди около четири години.

— О. Няма нищо. Всъщност юфката на Хасан не беше особено хубава.

— Виж, това е вярно.

— Просто си беше неговата.

Колата бе обикновена електрическа, по-широка и по-здрава от онези, които се използваха по станциите. Гумите бяха от прозрачен полимер, така че да не цапат подовете на коридорите. Алекс се настани на пътническата седалка, а Мин зад контролното табло. Говореха си на маловажни домашни теми — кой в семейството се жени, кой се развежда, кой се мести и къде. Изненадващо много от братята и сестрите на Мин бяха на кораби, насочили се към Пръстена, и макар тя да не го попита направо, Алекс имаше чувството, че повече се интересува какво е видял от другата страна, отколкото от самия него.

Минаха по дълъг тунел и прекосиха един от свързващите мостове с Бункерния хълм. В този квартал бе израснал Алекс. Прахът на баща му се намираше в криптата на синагогата, а този на майка му бе разпръснат над каньоните Офир. Първото момиче, което някога бе целунал, живееше през два коридора от мястото, където сега бе настанено семейството на Мин. Най-добрият му приятел от детинство бе етническо китайче на име Джони Жоу, което живееше с по-големите си брат и сестра от другата страна на каньона.