Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Та значи, има нещо много странно — каза тя и избърса със салфетка ъгълчетата на устата си.

— По-странно от това да ядеш сурова риба на космическа станция с един от най-прочутите репортери в Слънчевата система?

— Ласкаеш ме.

— Навик. Не съм имал предвид нищо по-специално.

Моника затършува в чантата, която бе донесла, и извади тънък навиващ се на руло видеоекран. Отмести чиниите и го разгъна на масата. Когато екранът се включи, показа тежък товарен кораб, четвъртит и дебел, насочващ се към един от пръстените в бавната зона.

— Гледай това.

Картината се раздвижи, корабът се понесе към пръстеновия портал с ниска тяга. Холдън предположи, че това е порталът, водещ от Слънчевата система към бавната зона и станция Медина, но можеше да е и всеки друг. Те изглеждаха общо взето еднакво. Щом корабът мина през портала, картината затрепка и заигра, докато записващото оборудване бе бомбардирано от високоенергийни частици и магнитни потоци. После картината се стабилизира и корабът вече не се виждаше. Това не означаваше кой знае какво. Светлината, минаваща през порталите, винаги се бе държала странно, изкривяваше образите като водни отражения. Видеозаписът свърши.

— Гледал съм го и преди — каза Холдън. — Хубави специални ефекти, но сюжетът издиша.

— Гледал си го, ама не си. Познай какво се е случило с този кораб? — настоя Моника, зачервена от вълнение.

— Какво?

— Не, сериозно, познай. Отгатни. Дай ми хипотеза. Защото той така и не е излязъл от другата страна.

— Здрасти, Боби — каза Алекс в камерата на ръчния си терминал. — Ще бъда долу в Маринър за седмица-две, ще отседна при една братовчедка. Чудех се дали би искала да обядваме заедно, докато съм в града.

Натисна край на съобщението и го прати, после прибра терминала в джоба си, размърда се, извади го пак. Започна да прелиства контактите си, да търси нещо друго, с което да се разсее. С всяка минута се приближаваше все повече до тънката екзосфера на дома си. Вече бяха слезли под орбитата на Фобос и невидимия рядко разпръснат чакъл, който сега хората наричаха Пръстена Деймос. Спускателният кораб нямаше екрани, но оттук той би могъл да види стоманения масив на база Хеката, просната на склона на марсианския Олимп. Беше живял там като новобранец, когато постъпи във флота.

Долината на Маринър бе едно от първите мащабни поселения на Марс. Пет свързани квартала, вдълбани в стените на гигантски каньони, сгушени под камъка и реголита. Мрежата от мостове и тръби, които ги свързваха, се наричаше Хайже, защото най-западните мостови структури и протягащите се тръби образуваха фигура, наподобяваща рисунка на медуза. Построената по-късно скоростна линия до Лондрес Нова бе като копие в шапката на медузата.

Три вълни китайски и индийски колонисти се бяха заровили дълбоко в сухата почва там и водеха трудно, опасно съществувание, докато разширяваха границите на човешкото обиталище и способности. Неговото семейство бе сред тях. Той беше единствено дете на възрастни родители. Нямаше племенници и племеннички, но пък имаше достатъчно братовчеди Камал в Долината, че да може да се мести от една стая за гости в друга в продължение на месеци, без да злоупотребява с ничие гостоприемство.

Спускателният кораб потрепери, атмосферата отвън бе достатъчно гъста да предизвика турбуленция. Алармата за ускорение изсвири приятно и един записан глас инструктира него и другите пътници да проверят коланите на омекотените с гел кресла и да приберат всички предмети, по-тежки от два килограма, в шкафчетата в стената до тях. Спирачната тяга щеше да започне след трийсет секунди и да достигне максимум от три g . Загрижеността в автоматичния глас навеждаше на мисълта, че това е много, но Алекс предполагаше, че някои хора биха се впечатлили.

Прибра терминала си в шкафчето, затвори го и зачака спирачните ракети да го притиснат към креслото. В някое от другите отделения плачеше бебе. Започна отброяването, музика от сближаващи се интервали, понятни на всеки език. Когато бибипканията преминаха в постоянен и успокоителен тон, се включи тягата и го притисна към гела. Той задряма, докато корабът дрънчеше и трепереше. Марсианската атмосфера не бе достатъчно гъста, за да се използва за забавяне на стремителното им спускане, но въпреки това можеше да генерира голяма топлина. Полубуден, той прехвърли наум математиката на кацането и числата ставаха все по-сюрреалистични, докато го налягаше лекият сън. Ако нещо се бе объркало — промяна в тягата, потреперване на кораба от сблъсък, помръдване в карданите на креслото — той щеше да е буден и нащрек само за миг. Но не стана нищо. Като за прибиране у дома, не беше зле.