Джеймс Кори - Игрите на Немезида

Холдън можеше да седи на някоя масичка и да преглежда последните новини по ръчния си терминал, да чете съобщенията си и най-после да обърне внимание на всички книги, които бе свалил през последните шест години. В бара се сервираше същата храна като в ресторанта отпред и макар че никой на Земята не би я сбъркал с италианска, ставаше за ядене. Коктейлите бяха средна работа и евтини.

Щеше да е почти поносимо, ако Наоми сякаш не бе изчезнала от вселената. Алекс пращаше редовно актуална информация къде е и какво прави. Еймъс бе нагласил терминала си да прати автоматично съобщение до Холдън, че е кацнал на Луната, а после и в Ню Йорк. Но от Наоми — нищо. Още бе жива, или поне терминалът ѝ беше цял. Съобщенията на Холдън пристигаха някъде. Мрежата никога не показваше прекъсната връзка. Но единственият отговор бе, че съобщенията му са получени успешно.

След две седмици от новото му всекидневие с лоша италианска храна и евтини коктейли терминалът му най-после даде сигнал за гласово обаждане. Той знаеше, че не може да е от Наоми. Светлинното забавяне правеше невъзможна живата връзка между двама души, които не живеят на една и съща станция. Но въпреки това Холдън извади терминала от джоба си толкова бързо, че той отхвръкна през стаята.

Барманът — Чип — подхвърли шеговито:

— Да не си прекалил с моите маргарити?

— И първата ми беше много — сопна се Холдън и се пъхна под тезгяха да търси терминала. — А да наричаш буламача си маргарита трябва да е противозаконно.

— Това е най-хубавата маргарита, която може да се получи от оризово вино и ароматен концентрат на лимон — отбеляза Чип, леко засегнат.

— Ало? — изкрещя Холдън към терминала, като едва не смачка от натиск тъчскрийна, за да отвори връзката. — Ало?

— Ало, Джим? — обади се някакъв женски глас. Изобщо не приличаше на Наоми.

— Кой е? — попита той, после си фрасна главата в ръба на масата, докато се надигаше, и добави: — Мамка му!

— Моника — представи се гласът в другия край. — Моника Стюарт. В лош момент ли те хващам?

— Точно сега съм малко зает, Моника — отвърна Холдън. Чип завъртя очи. Холдън му махна да си гледа работата и барманът се зае да забърква ново питие. Може би като наказание за обидата.

— Разбирам — каза Моника. — Но има нещо, което много бих искала да обсъдим. Някакъв шанс да се видим? На вечеря, на чашка, каквото и да е?

— Страхувам се, че в обозримото бъдеще ще съм на станция Тихо, Моника. В момента „Роси“ е подложен на основен ремонт. Така че…

— О, знам. Аз също съм на Тихо. Затова ти се обаждам.

— Ясно — каза Холдън. — Разбира се, че си тук.

— Тази вечер става ли?

Чип сложи коктейла на поднос и някакъв келнер от ресторанта отпред цъфна, за да го отнесе. Барманът видя, че Холдън го гледа, и изрече само с устни: „Искаш ли друга?“. Перспективата да прекара още една вечер тук с онова, което в ресторанта смехотворно наричаха лазаня, и достатъчно от „маргаритите“ на Чип, за да убият остатъчния вкус, му се струваше като бавна смърт.

Истината бе, че е сам и отегчен. Моника Стюарт беше журналистка и бе известно, че се появяваше само когато иска нещо. Винаги имаше някакъв скрит мотив. Но да разбере какво иска и после да ѝ откаже щеше да е малко по-различен начин да убие днешната вечер, в сравнение с всички други вечери, откакто Наоми си замина.

— Ами, добре, Моника, на вечеря ми звучи страхотно. Само да не е италианско.

Ядоха суши от сьомга, направено от риби, отгледани в резервоари на станцията. Беше безумно скъпо, но Моника плащаше от сметката си за служебни разходи. Холдън се натъпка, докато дрехите му отесняха.

Моника хапваше пестеливо, с малки прецизни движения на пръчиците, като едва ли не вземаше ориза зрънце по зрънце. Пренебрегна напълно уасабито. Тя също се бе състарила малко, откакто Холдън я бе виждал за последно на живо. За разлика от Фред на нея допълнителните годинки ѝ стояха добре, придаваха известна тежест на външността ѝ на медийна звезда.

Бяха започнали вечерта с бъбрене за незначителни дреболии: как върви ремонтът на кораба, какво е станало с екипа, който тя бе довела на „Росинант“, когато Пръстенът бе нещо ново, къде са отишли Алекс, Еймъс и Наоми. Холдън откри, че говори повече, отколкото бе възнамерявал. Не че не харесваше Моника, но пък тя не беше и човек, на когото да има особено доверие. Обаче го познаваше и бяха пътували заедно, а той бе закопнял да си поговори с някого що-годе познат дори повече, отколкото за свястна храна.