Джеймс Кори - Игрите на Немезида

Сега, докато караха по коридорите, спомените го заляха. Завоят, където индийският бар „Самотна звезда“ бе правил състезания по танци и надпиване през уикендите. Как когато беше на девет, го хванаха да краде дъвка от магазинчето на ъгъла на коридорите „Далас“ и „Ну Рен Джи“. Как се беше скъсал да повръща в тоалетната на „Аламо Мол Тол Плаза“. Сигурно хиляда подобни неща се случваха всеки ден. Единственото, което правеше преживяванията на Алекс по-различни, бе фактът, че са си негови.

Известно време не можеше да разбере какво го смущава. Също като разликата между тягата и планетната гравитация, пустотата в коридорите отначало бе почти незабележима. Докато Мин навлизаше по-дълбоко в квартала, той забеляза първо угасените светлини, а после и ключалките. От единия до другия край на коридорите, като шепи разхвърлян пясък, имаше затворени квартири и магазини, с тъмни прозорци. Това само по себе си не означаваше нищо особено, но Алекс забеляза първо един, после няколко, а после — като цветя на поляна — пред него внезапно се ширнаха множество големи катинари, каквито хазяите и службата за сигурност слагаха на вратите, когато помещенията не се използват. Той продължи да бъбри с братовчедка си, но докато караха, започна да брои. От следващите сто врати — жилища, магазини, килери на поддръжката, училища — двайсет и една не се използваха.

Когато Мин спря колата пред собствената си врата, той го спомена.

— Аха — каза тя с небрежност, която изглеждаше насилена. — Призрачен свят.

Някога през годините, докато го нямаше, Талиса се бе преместила. Старият им апартамент беше в Балард, сгушен между флотската база и старата водопреработвателна станция. Според местните справочници сега тя живееше в Галвестън Шалоу. Това не бе кварталът, в който си я представяше, но нещата се бяха променили. Може да бе попаднала на паралия. Той се надяваше да е така. Беше изцяло за всичко, което би подобрило живота ѝ.

Коридорите на Галвестън Шалоу бяха широки. Половината светлина идеше през отвори към повърхността, истинска слънчева светлина, филтрирана от поредица прозрачни екрани, за да сведе радиацията до минимум. Високите, наклонени тавани му придаваха вид на естествено, почти органично място и мирисът на механичните рециклатори на въздух почти се губеше сред упоителния глинест аромат на растения. Широки ивици зеленина изпълваха общите площи с дяволски бръшлян и змийско растение. От онези, които произвеждат много кислород. Влагата във въздуха бе странна и успокоителна. Това, осъзна Алекс, бе осъществената марсианска мечта, макар и в малък мащаб. Процесът на тераформиране щеше един ден да направи цялата планета такава, ако подействаше. Флора и фауна, въздух и вода. Някой ден, векове след като него вече няма да го има, хората може би ще ходят по марсианската повърхност, заобиколени от растения като тези. Може би ще усещат истинско слънце върху кожата си.

Разсейваше се. Той провери положението си спрямо новия адрес на Тали на ръчния си терминал. Сърцето му биеше по-бързо от обичайното и не бе сигурен какво да прави с ръцете си. Зачуди се какво ли ще каже тя, как ли ще го изгледа. И гневът, и радостта биха били оправдани. Все пак той се надяваше да е радост.

Планът му — да намери квартирата, да събере сили и да натисне звънеца — се провали, защото, щом сви зад последния ъгъл, я видя. Беше коленичила сред растенията в общото пространство с лопатка в едната ръка. Носеше дебели ленени работни панталони, оцапани с пръст, и бледокафява риза с множество джобове и примки за градинарски инструменти, повечето празни. Косата ѝ бе наситено кафява, без нито помен от сиво, така че сигурно бе боядисана. Лицето ѝ бе по-широко, по-бузесто. Времето се бе оказало милостиво към нея. Тя не беше красива. Може би никога не бе била, но беше симпатична и беше Талиса.

Алекс усети усмивка да трепва на устните му, по-скоро от нервност, отколкото от радост. Натика ръце в джобовете си и се приближи бавно, като се опитваше да си придаде нехаен вид. Тали вдигна очи от работата си, после ги сведе обратно. Раменете ѝ се напрегнаха и очите ѝ отскочиха пак нагоре, за да се взрат в него. Той вдигна ръка с разперена длан.

— Алекс? — възкликна тя, когато той стигна до края на градинската площ.

— Здрасти, Тали — каза той.

Когато тя заговори, единственото чувство в гласа ѝ бе спокойно неверие.

— Какво правиш тук?

— Имах малко свободно време, докато оправят кораба ми. Хрумна ми да отскоча до старите места. Да се видя с тоя-оня. Сещаш се.