Джеймс Кори - Игрите на Немезида

Талиса кимна, а устата ѝ се изви криво, което означаваше, че разсъждава трескаво. Може би трябваше да ѝ прати съобщение, преди да дойде. Обаче му се беше струвало, че тази среща трябва да е очи в очи.

— Е — каза тя. — Ами хубаво.

— Не искам да те прекъсвам. Но може би, когато свършиш, ще приемеш да те черпя чаша чай.

Тали се отпусна на пети и наклони глава.

— Алекс, стига. Какво правиш тук?

— Нищо — отвърна той.

— Не е нищо. Нещо е. Дошъл си за нещо.

— Наистина, не съм. Просто…

— Недей — прекъсна го тя. — Не ме будалкай. Никой не цъфва ей така в дома на бившата си жена, защото си е помислил, че би било хубаво да пият чаша чай.

— Е, добре — каза примирително Алекс. — Но аз мислех…

Тали поклати глава, обърна се и продължи да копае черната пръст.

— Какво си мислил? Че ще пийнем нещо, ще поговорим за старите времена, ще се разчувстваме? Може би ще се катурнем в леглото ей така, от носталгия?

— Какво? Не. Не съм…

— Моля те, не изкарвай мен лошата. Имам си богат, пълноценен, многостранен живот, в който ти избра да не участваш. В момента съм затрупана със сума ти неща, които не желая да споделям с теб, нито да утешавам човек, който ме заряза преди не знам си колко години, защото… Де да знам, ударила го е кризата на средната възраст? Това не ми е приоритет и не е нещо, което имаш основание да очакваш от мен.

— О — изпъшка Алекс. Усещаше тежест в стомаха, все едно е глътнал буца волфрам. Лицето му пламтеше. Тя въздъхна и вдигна очи към него. Изражението ѝ не бе жестоко. Дори не бе нелюбезно. Може би само уморено.

— Извинявай — каза тя. — Ние сме само двама души, които някога са се познавали. А в момента сме може би дори нещо по-малко.

— Ясно. Съжалявам.

— Не аз те поставих в това положение. Ти постави мен. Аз просто си работех по растенията.

— Знам. Не исках да ти създавам неудобства. Нито сега, нито преди.

— Нито преди ли? Преди, когато ме заряза?

— Не съм искал да стане така и не беше заради теб, нито…

Тя поклати рязко глава и направи физиономия.

— Не. Няма да го бъде. Алекс? Говорим за миналото. Това е тъкмо разговорът, който току-що казах , че няма да водим. Ясно?

— Ясно.

— Добре.

— Извинявай, ако съм бил… груб.

— Ще се оправя — каза тя.

Той вдигна пак ръка, същият жест, който бе направил, докато се приближаваше към нея, но този път с различен смисъл. Обърна се и се отдалечи. Унижението тегнеше в гърдите му. Копнежът да се обърне, да хвърли един последен поглед, за в случай, че тя го гледа, бе почти неустоим.

Той му устоя.

Тя беше права. Ето защо се бе появил на прага ѝ без предизвестие. Защото знаеше, че ако тя му откаже, ще трябва да уважи решението ѝ, а някъде в дълбините на ума си мислеше, че ако са един срещу друг, дишат един и същ въздух, ще ѝ е по-трудно да го отпрати. Може пък наистина да бе така. Може би това, което бе направил, само бе влошило нещата за нея.

Първият бар, до който стигна, се казваше „Лос компадрес“ и вътре миришеше на хмел и топено сирене. Младежът зад бара изглеждаше едва надхвърлил възрастта за пиене, жълтеникавата му кожа контрастираше с яркочервена коса и мустаци, които при добро желание биха могли да се нарекат мъжествени. Алекс се настани на един висок стол и си поръча уиски.

— Малко е раничко за празнуване — отбеляза барманът, докато наливаше. — Какъв е поводът?

— Оказва се — отвърна Алекс, подсилвайки малко акцента си за ефект, — че понякога съм задник.

— Трудна за преглъщане истина.

— Така е.

— И очакваш, че като пиеш сам, нещата ще се подобрят?

— Не. Просто спазвам традициите за потискане на мъжката болка.

— Ясно — каза барманът. — Искаш ли нещо за ядене?

— Ще погледна менюто.

Половин час по-късно едва бе преполовил питието си. Барът започваше да се пълни, което ще рече, че имаше двайсетина души в помещение, което побираше седемдесет. Ранчеро музика свиреше от скрити тонколони. Идеята да се върне у братовчедка си и да се преструва на весел бе само малко по-лоша от това да продължи да седи в бара и да чака самосъжалението му да отшуми. Продължаваше да се чуди какво би могъл да каже или направи иначе, за да протекат нещата по различен начин. Засега най-доброто, което му идваше наум, бе „Не зарязвай жена си“, което бе все едно да каже „Бъди някой друг“.

Терминалът му избръмча. Той го извади. Имаше писмено съобщение от Боби Дрейпър.

ХЕЙ, АЛЕКС. ИЗВИНЯВАЙ, ЧЕ СЕ ЗАБАВИХ ТОЛКОВА С ОТГОВОРА. ДОСТА СЪМ НАТОВАРЕНА. ДА, АКО СИ В ГРАДА, БИХ ИСКАЛА ДА СЕ ВИДИМ. МОЖЕ БИ ЩЕ ТЕ ПОМОЛЯ ЗА УСЛУГА, АКО СИ НАВИТ. ОТБИЙ СЕ ПО ВСЯКО ВРЕМЕ.