Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Благодарим ви, че летяхте с нас — обади се приятно невзрачно лице от видеоекрана до изхода. Гласът бе грижливо изготвен така, че да няма конкретен местен диалект или явни полови признаци. — Надяваме се скоро да ви видим отново.

— Шибай се отзад — подхвърли Еймъс с усмивка към екрана.

— Благодаря ви, господине — отвърна лицето и изглеждаше, че наистина го гледа в очите. — Междупланетни превози „Трансуърлд“ приема сериозно вашите забележки и предложения.

Кратко пътуване с метрото от площадката за кацане до сектора за пътници на космодрума и той се нареди на опашката на митницата, за да влезе в Ню Йорк Сити и официално да стъпи на земна почва за първи път от над двайсет години. Секторът за пътници миришеше на твърде много тела, натъпкани твърде натясно. Но под този мирис се усещаше лекият и не неприятен дъх на гниещи водорасли и сол. Океанът отвън се просмукваше във всичко. Обонятелно напомняне за всеки, минаващ през този остров Елис на космическата епоха, че Земята е абсолютно уникална за човешката раса. Люлката на всичко. Солената вода, течаща във вените на всеки човек, идваше от същия този океан току извън сградата. Морето бе съществувало далеч преди хората, бе спомогнало за тяхното създаване и когато всички те измрат, то щеше да вземе водата им обратно, без да се замисли.

Това поне не беше лъжа.

— Граждански, гилдийни или профсъюзни документи — каза отегченият на вид мъж на митническото гише. Това, изглежда, бе единствената останала работа, която не се вършеше от роботи. Компютрите можеха да се програмират да правят почти всичко, освен да усещат лошите намерения. Еймъс не се съмняваше, че в момента е подложен на пълно телесно сканиране, измерват му пулса, влажността на кожата, дишането. Но всички тези неща можеха да бъдат подправени с медикаменти или обучение. Човекът зад гишето щеше да гледа дали във вида му има нещо нередно.

Еймъс му се усмихна.

— Разбира се — отзова се той и изкара на екрана на терминала си гражданското си свидетелство от ООН. Компютърът на митническия служител го прихвана и го сравни с базата данни. Служителят прочете екрана си, а лицето му не издаваше нищо. Еймъс не се бе прибирал у дома близо две десетилетия. Той зачака да го пренасочат към друга опашка, където да го претърсят по-обстойно. Това нямаше да е първият непознат пръст в задника му.

— Добре — кимна митничарят. — Приятен ден.

— На вас също — пожела Еймъс, без да може да скрие съвсем изненадата си. Митничарят му махна нетърпеливо да върви нататък. Човекът на опашката зад него прочисти шумно гърло.

Еймъс сви рамене и премина жълтата линия, която бе законната граница между Земята и останалата част от вселената.

— Еймъс Бъртън — повика го някой. Възрастна жена в евтин сив костюм. От онези, каквито носят бюрократите от средно ниво и ченгетата, затова той не се изненада, когато тя заяви: — Трябва да дойдете с нас.

Еймъс ѝ се усмихна, обмисляйки вариантите си. Към него се приближаваха още няколко ченгета в тактическа броня, каквато носеха отрядите за опасни задачи. Трима от тях бяха извадили зашеметители, другите трима — полуавтоматични пистолети. Е, поне го вземаха на сериозно. Беше донякъде ласкателно.

Еймъс вдигна ръце над главата си.

— Спипахте ме, шерифе. Какви са обвиненията?

Цивилната не отговори, а двама от тактическата група дръпнаха ръцете му зад гърба и му сложиха белезници.

— Чудя се — подхвърли Еймъс, — защото тъкмо пристигам. На този етап всички престъпления, които ще извърша, са чисто теоретични.

— Тихо — изшътка жената. — Не сте арестуван. Ще се повозим.

— Ами ако не искам?

— Е, тогава вече ще ви арестуваме.

Полицейският участък на космодрума изглеждаше общо взето като всеки друг полицейски участък, в който някога бе влизал Еймъс. Понякога стените бяха в индустриално бежово; понякога в правителствено зелено. Но бетонните стени и офисите със стъклени прегради, надвиснали над гъсти редици от бюра, биха били също толкова удобни на Церера, колкото и на Земята. Даже миризмата на прегоряло кафе беше същата.

Цивилната полицайка го преведе с кимване покрай сержанта на бюрото и го остави в малка стая, която не приличаше на стаите за разпити, с които бе свикнал. Ако се изключат една маса и четири стола, единственото друго обзавеждане бе масивен видеоекран, покриващ по-голямата част от едната стена. Цивилната го настани на стол срещу него, после излезе от стаята и затвори вратата след себе си.