Джеймс Кори - Игрите на Немезида

И отново корабът мина през портала, образът заигра и „Балхи“ го нямаше.

— Е? — попита Моника с напрегнат от очакване глас. — Какво мислиш?

Холдън се почеса по ръката, докато решаваше какво да отговори.

— Има милион причини една такава ръждива стара кофа да изчезне — каза той. — Загуба на щита на ядрото, загуба на атмосферно налягане, сблъсък с отломки. По дяволите, може просто радиото да е изключило и те да си живеят уютно на някоя нова планета и да се надяват някой да мине да провери как са.

— Може би — кимна Моника. — Ако беше само един. Но през последната година четиристотин трийсет и седем кораба са минали през пръстените в нови слънчеви системи. И тринайсет от тях са изчезнали. Пуф. — Тя разпери пръсти като миниатюрна експлозия. Холдън направи сметката наум. Това означаваше около три процента загуби. Навремето, когато беше във флота, бюджетът предвиждаше половин процент загуби от механични аварии, сблъсъци с астероиди, саботаж и вражески действия. Тук имаха шест пъти повече.

— Хм — изсумтя той. — Това ми изглежда доста много за кораби, способни да летят година и половина до Пръстена.

— Съгласна. Прекалено много. Ако корабите избухваха без причина толкова често, никой никога нямаше да лети.

— Та така — поде Холдън и млъкна, за да си поръча ново питие от менюто на масата. Имаше чувството, че ще се нуждае от него. — Защо никой не говори за това? Кой следи корабите?

— Никой! — заяви триумфално Моника. — Тъкмо там е работата. Никой не ги следи. Имаме хиляди кораби, които напускат вътрешната система и се понасят към порталите. Те принадлежат на поданици на три различни правителства и дори на някои, които не се смятат за ничии поданици. Повечето от тези хора дори не са подавали план на полета, просто са метнали куфарите на един скален скачач и са драснали към новите светове.

— Предполагам, така се заграбват недвижими имоти.

— И ето ти ги, потеглили сами или на малки групи, всички тласкани от стремежа да се доберат дотам първи. Само че нещо ги спира. Кара ги да изчезнат. Или поне някои от тях.

— Явно ти имаш теория — отбеляза Холдън.

— Мисля, че е протомолекулата.

Холдън въздъхна и потърка лицето си с ръце. Питието му пристигна и той посръбваше мълчаливо от него близо минута. Устата му се изпълни със студенината на леда и парливия вкус на джина. Моника се взираше в него, едва ли не подскачайки от нетърпение. Накрая той каза:

— Не, не е. Протомолекулата я няма вече. Мъртва е. Аз изстрелях последното зрънце в една звезда.

— Откъде знаеш? Дори това да е бил последният остатък от оръжието, построило Пръстена, знаем, че който и да е създал всичко това, го е направил с протомолекулни инструменти. Пък и какво друго може да бъде? Чела съм докладите. Всички онези роботи и създания, които се събудиха на Ил? Протомолекулата ни атакува, задето вземаме нещо, което ѝ принадлежи.

— Не — възрази Холдън. — Не стана така. Без да знам, аз занесох със себе си зрънце от оригиналната инфекция, което още се опитваше да се свърже с онова, което го е пратило. Докато го правеше, разбуди доста неща. Ние го изключихме и, както ти казах, го изстреляхме в една звезда, за да не може това да се повтори.

— Откъде си сигурен?

В суши бара един от готвачите обяви нещо на висок глас и няколко души около него го аплодираха. Холдън си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно през зъби.

— Предполагам, че няма откъде. Как да докажеш, че нещо не е така?

— Аз знам един начин — каза Моника. Изражението ѝ наведе Холдън на мисълта, че следващите ѝ думи са единствената причина за разговора им. Беше донякъде като да гледаш как ловуваща котка следва пържола. — Фред Джонсън все още разполага с може би единствената останала мостра от протомолекулата. Онази, която ти взе от тайния кораб на „Мао-Квиковски“.

— Която… Я чакай, откъде знаеш? — възкликна Холдън. — И колко други хора го знаят?

— Не разкривам източниците си, но мисля, че трябва да я вземем и да видим дали не можем да я пробудим. Да накараме твоя призрак на Милър да се върне и да разберем дали протомолекулата използва порталите, за да унищожава нашите кораби.

В ума на Холдън се блъскаха множество отговори, като се започне от „Това е най-лошата идея, която съм чувал“ и се стигне до „А бе, ти изобщо слушаш ли се какво говориш?“. Трябваха му няколко секунди, докато един от тях надделее.

— Искаш да направя спиритичен сеанс?

— Не бих го нарекла…

— Не — заяви Холдън. — Просто не.