Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Имам една приятелка журналистка, която търси някакви изчезнали кораби. Обещах да ѝ помогна. Просто се мъча да измисля как точно да го направя.

— Стюарт — каза Сакай. Беше наполовина твърдение, наполовина въпрос. — Чух, че била на станцията.

— Да, старата ми дружка Моника. Честно казано, мисля си, че е тръгнала за зелен хайвер, но обещах да ѝ помогна. Пък и имам нужда да правя нещо, за да не се чувствам самотен и да се самосъжалявам.

— Аха — рече Сакай и след дълга пауза добави: — Значи нещата не са станали достатъчно шантави, за да вярваш в зеления хайвер?

На домашната му конзола мигаше сигнал за видеосъобщение. Холдън усърдно се опита да не се надява, че е от Наоми, и въпреки това почувства смазващо разочарование, когато на екрана изникна кръглото лице на Алекс.

— Здрасти, шефе — поздрави пилотът. — Сещаш ли се за оная работа, дето трябваше да се срещна с бившата си жена и да постигнем сълзливо помирение? Ами, оказа се пълен провал. Може би трябваше да го обмисля повечко. Но смятам да се отбия да видя Боби, преди да си тръгна, така че има и нещо хубаво. Как е моето момиче? Нали ще я лъснете и разхубавите за завръщането ми? Ще се обадя пак, когато мога. Камал, край.

Холдън едва не започна отговора си с искане за доклад относно ситуацията с бившата, но тихият гласец на Наоми, който сега живееше в главата му, прошепна: „Не бъди любопитен“, така че вместо това той отвърна: „Благодаря, че се обади. Предай на Боби най-добрите ми пожелания. На «Роси» му трябват още месеци, докато стане готов, така че не бързай“.

Поседя около минута, опитвайки се да измисли какво още да добави, после просто отряза мълчанието в края на съобщението и го прати. Странно как бе възможно някой да е толкова важен в живота ти, а ти да нямаш какво да му кажеш, когато не е до теб. Обикновено двамата с Алекс щяха да побъбрят за кораба, за другите двама членове на екипажа, за работата. Но сега, когато всички бяха разделени, а „Роси“ беше на сух док, не оставаше кой знае какво за казване, което да не е нахълтване в личното пространство. Тази мисъл му се стори като началото на дълъг мрачен път към горчивата самота, затова той реши вместо да ѝ се отдава да отиде да поразследва малко.

Почти му се искаше да има шапка.

— Връщаш се толкова бързо? — изненада се Фред, когато един от служителите му въведе Холдън в офиса. — Знам, че кафето ми е хубаво, но…

Холдън си взе един стол и се изтегна на него, докато Фред се суетеше с кафе-машината.

— Моника Стюарт е на Тихо.

— Знам. Мислиш ли, че човек като нея може да кацне на станцията и аз да не разбера?

— Не — призна Холдън. — Но знаеш ли защо е тук?

Кафе-машината засъска и кабинетът се изпълни с плътен горчив аромат. Докато кафето се вареше, Фред се приведе над бюрото си и чукна по терминала.

— Нещо свързано с изчезнали кораби, нали? Така съобщава разузнавателният ни екип.

— Накарал ли си хората си да проверят тези случаи?

— Честно ли? Не. Чувал съм да се говори за това, но сме затрупани с работа. Всеки кораб с работещ ъпстейнов двигател се е насочил през порталите. Прекалено сме заети да следим да не се сблъскат, докато минават през пръстените. Повечето заминават към неизследвани системи, където няма нито други кораби, нито станции. Някои не се обаждат повече, което ми се струва съвсем нормално.

Холдън прие с благодарно кимване подадената му от Фред димяща чаша и отпи. Кафето на стареца не го разочарова.

— Разбирам това — каза Холдън след още една глътка. — И мисля, че теорията ѝ е доста изсмукана от пръстите, но е от онези неща, които ще привлекат общественото внимание, освен ако не намерим по-добър отговор първи.

— Тя има ли вече теория?

— Мисли, че е протомолекулата. Роботите и машините, пробудили се на Ил, са единствената ѝ опорна точка.

— Ти ме увери, че онова е било еднократен случай — рече Фред и се намръщи над чашата си с кафе. Когато заговори пак, заедно с думите от устата му излизаше пара като драконов дъх. — Да не би Милър да се е върнал?

— Не. Доколкото знам, в цялата вселена не съществува активна протомолекулна култура. Само че…

— Само че аз имам неактивното вещество, което ми даде.

— Да, и Моника някак си е разбрала за него — добави Холдън.

Мръщенето на Фред се усили.

— Някъде имам изтичане на информация.

— Да, без съмнение, но не това ме притеснява.

Веждите на Фред се повдигнаха в ням въпрос.

— Моника — продължи Холдън — е решила, че трябва да извадим веществото и да го използваме като един вид спиритична масичка, за да призовем духа на Милър.