Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Не мога да оставя нещата така. Ако ти не искаш да помогнеш…

— Не съм казал, че няма да помогна. Казах, че няма да беседвам с частица смъртоносно извънземно вещество с надеждата, че ще започне да ми разказва старите си детективски истории. Не искам да ръчкаме това нещо. Трябва да го оставим на мира.

Изражението на Моника бе открито и заинтригувано. Той изобщо не би забелязал раздразнението и разочарованието ѝ, ако не знаеше, че трябва да ги търси.

— Тогава какво? — попита тя.

— Знаеш стария виц за тропота на копита, нали?

— Май не го знам.

— Дълъг е за разказване, но смисълът е, че ако чуваш тропот на копита в далечината, първото ти предположение е, че са коне, а не зебри. А ти чуваш тропот на копита и веднага скачаш на еднорози.

— Какво искаш да кажеш?

— Казвам да проверим дали не можем да намерим някакви коне или зебри, преди да тръгнем на лов за еднорози.

Една интригуваща нова загадка не означаваше, че Холдън няма повече ежедневна работа, но все пак му даваше нещо друго, за което да мисли, освен за липсата на Наоми. И Еймъс. И Алекс. Но най-вече Наоми. Докато пълзеше по оголените ребра на „Росинант“ с плазмена горелка в ръка и търсеше пукнатини, се чудеше къде може да са се дянали корабите при изчезването си. Моника бе права; броят им бе прекалено голям, за да става дума за случайни грешки на системата. Имаше сума ти други възможности, даже ако се отхвърли „еднорожката“ протомолекулна теория. Но Холдън бе престанал да вярва на съвпадения горе-долу по времето, когато започна да се мотае с детектив Милър. А другото голямо нещо, което ставаше, бе, че радикалните фракции на СВП предприемаха атаки срещу владения на вътрешните планети, като Калисто. И дори срещу Земята.

Някаква склонна към насилие фракция на СВП бе категорично против колонизацията. И сега колонизаторски кораби, натоварени с провизии, изчезваха безследно. Освен това станция Медина — по-рано „Бегемот“, още по-рано „Науву“, и център на всички пръстенови портали — се намираше твърдо под контрола на СВП. Това рисуваше интересна картинка, макар той да не разполагаше с никакво реално доказателство, че е вярна.

В този сценарий корабите са били взети на абордаж от пиратски екипажи на СВП, провизиите — откраднати, а колонистите… изхвърлени в космоса? Ужасна мисъл, ако бе истина, и все пак не най-ужасното нещо, което хората са си причинявали някога един на друг. Обаче оставаха корабите. Те би трябвало да са запазили корабите, а после да са ги накарали да изчезнат. Това означаваше смяна на опознавателните кодове. Фактът, че „Росинант“ вече не бе „Тахи“, доказваше, че СВП са способни на това.

— Сакай — каза Холдън, като включи с брадичка радиото на честотата на частния канал между него и главния инженер. — Ей, тук ли си?

— Проблем ли има? — попита мъжът с тон, който сякаш предизвикваше Холдън да съобщи за проблем. Холдън се бе научил да не се обижда от него. Нетърпението беше естественото състояние на Сакай.

— По-скоро гатанка.

— Мразя гатанки — изсумтя Сакай.

— Да речем, че се опитваш да установиш дали някой е откраднал множество кораби и им е сменил опознавателните кодове. Как ще намериш тези кораби, ако ти се налага?

Инженерът пухтя замислено няколко секунди.

— Не търси липсващите кораби — отговори накрая Сакай. — Търси новите, които се появяват от нищото.

— Да, добре — каза Холдън. — Това е точният отговор. Благодаря.

Той спря до една напукана спойка между вътрешната обшивка и едно от ребрата на кораба и се зае да я поправя с горелката. Лицевото му стъкло потъмня, превръщайки света в огромна чернота само с едно ярко петно синя светлина в нея. Докато работеше, си мислеше как може човек да издири появилите се като по магия нови кораби. Общественият корабен регистър бе добро място, откъдето да започне, но ако се опиташе да свърши работата на ръка, щеше да бъде удавен в потопа от данни. Ако Наоми бе тук, той не се и съмняваше, че би могла да направи на ръчния си терминал програма, която да открие нужната информация за десет минути. За съжаление, самият Холдън не притежаваше нейните програмистки умения, но пък Фред държеше на щат софтуерни инженери и ако…

— Защо? — попита Сакай. Беше минало толкова дълго време, откакто инженерът проговори за последно, че на Холдън му трябваше един момент да си спомни контекста на въпроса.

— Защо какво? Защо искам да знам как да намеря изгубени кораби ли?

— Да.