Джеймс Кори - Игрите на Немезида

На трийсет и две Крилатия мина забързано покрай нея, вдигнал високо брадичка и оглеждайки тълпата пред себе си. Устата ѝ се изпълни с ясния метален вкус на страха, тя се обърна, заобиколи будката и тръгна назад по коридора, по който бе дошла. Докато вървеше, умът ѝ прехвърляше трескаво вариантите. Може би Марко най-после бе решил да сложи край на патовото им положение и заплахата за Филип бе стръвта в капана. Или пък охраната бе чакала през цялото това време и сега най-после щяха да я спипат. Или някой, гледал твърде много новинарски емисии от Ил, бе решил да я преследва. Или просто Марко бе пратил хората си да я държат под око. Последното не беше най-невероятното.

Щом се озова пак в главния коридор, тя спря една кола и плати да я откара на три нива нагоре до един открит парк. Шофьорката не я погледна втори път, което ѝ донесе облекчение. Наоми се облегна на твърдата пресована пластмаса и дояде бъркоча си. Гумите съскаха по палубата, докато колата се изкачваше нагоре по рампата, по-близо до оста на въртене и по-далеч от космодрума.

— Du-es отиваш някъде конкретно? — попита шофьорката.

— Не знам къде отивам — отвърна Наоми. — Ще разбера, когато стигна.

Запозна се с Марко, когато беше на шестнайсет и завърши приравнителния си стаж на станция Хигия. На Луната свършената работа би ѝ осигурила инженерно назначение в която и да е от големите корабостроителници. Тъй като беше само стаж, тя знаеше, че ѝ остават още три, може би четири семестъра, преди да може да получи мястото, макар вече да знаеше как се правят нещата.

Марко бе член на група търсачи и миньори, които извършваха ремонтните си дейности на Хигия, а после навлизаха в Пояса да добиват редки метали и понякога да прибират останките от стари кораби, озовали се на пътя им. А може би, според слуховете, и някои съвсем нови останки. Капитанът бе старец на име Року, който мразеше вътрешните планети по-силно от всеки друг в Пояса. Екипажът се състоеше от най-закоравели членове на СВП и не бяха бойна група само защото никой не ги бе помолил. Наоми живееше с Тиа Марголис, една от приемните ѝ лели, и разменяше нелицензирана работа в рафинерията за въздух, вода, храна, мрежов достъп и място за сън. По онова време Марко и кохортата му ѝ се бяха сторили като бастион на стабилността. Екипаж, работил на един и същи кораб в продължение на седем мисии, за нея бе практически семейство.

А самият Марко бе невероятен. Тъмни очи, тъмна коса, сочни устни, а усещането, когато галеше брадата му, бе точно каквото си представяше, че би било да гали диво животно. Той се мотаеше из коридорите пред бара на станцията, все още прекалено млад, за да купува алкохол, но достатъчно чаровен, за да накара някои по-възрастни да му купят — в малкото случаи, когато не съумяваше да убеди самите продавачи да престъпят правилата. Всички останали в екипажа на Року — Големия Дейв, Син, Микам, Карал — бяха по-старши от него на кораба, но на „сушата“ го следваха. Нямаше конкретен момент, в който тя стана част от екипажа им. Просто бе попаднала в тяхната орбита, ходеше на същите места, смееше се на същите шеги, а после по едно време вече я чакаха. Когато разбиваха печата на някой склад и го превръщаха във временен клуб, където се влиза само с покана, тя бе поканена. И не след дълго вече помагаше за разбиването на печата.

По онова време станция Хигия преживяваше най-добрите си дни. Земно-марсианският съюз изглеждаше твърд като камък. Данъците и тарифите за основните продукти се колебаеха току под границата „прекалено скъпи, за да поддържат живота“. А понякога я надскачаха. Корабите пътуваха, изпълнени с толкова рядък въздух, че рискуваха аноксия, а черният пазар на използвани хидропонни съоръжения беше оживен и активен. Станция Хигия, макар и на хартия собственост на земен бизнес конгломерат, на практика представляваше бедна автономна зона, поддържана от навика, отчаянието и просмукания в костите на поясните респект към инфраструктурата.

Когато Марко бе там, дори старата напукана палуба изглеждаше някак по-малко скапана. Той беше от онези хора, които променят смисъла на всичко около себе си. Имаше едно поясно момиче на име Наоми, което би се заклело, че ще го следва навсякъде. Сега тя бе жена и би отрекла, че това е вярно.

Но ето че беше тук.

Бистро „Ржавчина“ се намираше високо към центъра на въртенето. Врати от ръждясала стомана, покрити с предпазващ слой, преграждаха входа и един бияч, половин глава по-висок от нея и два пъти по-широк в плещите, ѝ се навъси, докато влизаше през тях. Не я спря. Толкова високо горе въртенето на станцията се усещаше като странично притегляне. Водата се лееше косо. Не само евтинията на недвижимите имоти изпълваше тези коридори с поясни. Тук кориолисовите сили започваха да оказват ефект малко над подсъзнателния, а земляните и марсианците така и не бяха свикнали съвсем с него. Да живееш при въртелива гравитация бе източник на поясна гордост, белег на това, което са, и на различното в тях.