Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Когато кое се сгромоляса? — попита Наоми.

Син седна на масата, протегна дългата си ръка и взе от рафтовете бутилка без етикет. Издърпа със зъби тапата.

— Е, Кокалче — рече той със смях, — когато каза, че Марко не ти е казал много, не скромничеше, нали?

Наоми седна на един от столовете, докато Син наливаше в две чаши кехлибарена течност. Па̀рите миришеха на алкохол, масло и карамел. Наоми почувства как устата ѝ реагира на аромата. Това бе вкусът на завръщането у дома.

— Нищо не може да се мери с брендито на Тиа Марголис — отбеляза с въздишка Син.

— Нищо, никога — съгласи се Наоми. — Е, след като вече съм тук, защо не ме просветиш?

— Ами — поде Син, — става дума за тези pinché пръстенови портали. Ти ги знаеш по-добре от всеки друг. Още хиляда вътрешни планети и още куп причини да зарежат Пояса, que si ? А половината от Пояса смучат оная работа на Касапина и се правят на благородни, тържествени и политични. Така че ние — и под „ние“ имам предвид Марко, чат ли си? — преди две-три години решихме…

— Не говорим за това — обади се остро един млад глас. Син погледна към вратата. Вцепенена от ужас, Наоми направи същото. Момчето изглеждаше едновременно страшно старо и страшно младо. Кожата му бе по-тъмна от тази на Марко, а косата му — по-къдрава. Но очите му бяха същите. И устата. Нещо огромно — по-голямо от океан — се размърда в гърдите ѝ. Дълбоко заровени чувства се надигнаха и приливът им заплашваше да я отнесе. Тя се опита да го скрие, но трябваше да се подпре на масата за стабилност.

Младежът влезе в стаята. Ризата с пясъчен цвят му бе широка, но тя можеше да види, че тялото му се намира в преходния етап между необуздания юношески растеж и наедряващите мускули на мъж. Една от фигурите на койките се размърда и обърна, но нямаше друга реакция.

— Не говорим за това, докато не се върнем благополучно. Дори и тук. Изобщо. Sabez?

— Чаткам mé — каза Син. — Просто мислех, че след като…

— Знам какво си мислил. Става, но не говорим за това.

За първи път очите на младежа се завъртяха към нея. В тях се отразяваше собствената ѝ борба. Тя се зачуди как ли я вижда той. Какво ли става в ума и сърцето му, докато в нея бушуват радост, чувство на вина и отровно съжаление. Това бе моментът, който не си бе позволила да желае. Знаеше, че наближава, още откакто съобщението на Марко пристигна на Тихо. Не беше готова за него. Младежът я дари с лека, бърза усмивка и ѝ кимна.

— Филип — каза тя предпазливо, сякаш думите бяха чупливи. Когато той отговори, гласът му би могъл да е ехо на нейния:

— Майко.

Гарата на високоскоростната железница във Филаделфия се намираше близо до центъра на търговски район за средната класа. Хора на заплата се шляеха по улиците между магазините и купуваха полумодерните дрехи и дребните луксове, достъпни само за онези с пари. Но не твърде много пари. Елитът пазаруваше другаде, защитен от охрана, която да държи хора като тези навън.

Дори на Земята имаше хора с пари и хора с пари .

Еймъс се чувстваше странно при мисълта, че може би има достатъчно в сметката си, за да мине за един от последните. Забавляваше се да си представя как влиза в някой тежкарски търговски център в неугледните си поясни дрехи само за да докара припадък на персонала, като се изръси с два бона за нещо безполезно. Може би хубав платинен шейкър. За един-двата случая в годината, когато му се допиваше мартини.

Може би по-късно. Когато си свърши работата.

Излезе от мола и се насочи към жилищния квартал, където според картата на ръчния му терминал се намираше старият дом на Лидия. В късия тунел на изхода го заговори някакво единайсет-дванайсетгодишно момче в евтин хартиен комбинезон, от онези, които будките за основна раздаваха безплатно само срещу пръстов отпечатък. Момчето му предложи разнообразни сексуални услуги на най-ниски цени. Еймъс го хвана за брадичката и вдигна лицето му към себе си. По бузите му имаше избледняващи жълти следи от не много скорошен побой, а около клепачите му — издайническото розово на пристрастеност към „вълшебното прахче“.

— Кой ти е бавачката? — попита Еймъс.

Момчето се дръпна.

— Не барай без пари, човек.

— Няма проблем. Не съм насилник. Питам кой ти е бавачката? Наблизо ли е?

— Не знам за к’во говориш. — Момчето се заозърта, търсейки път за бягство.

— Ами, хубаво. Айде чупката. — Еймъс го видя как хукна и почувства как нещо притиска стомаха му като предвестник на спазми. Не можеше да помогне на всяко улично хлапе, което му се изпречи на пътя. Те бяха прекалено много, а и той си имаше друга работа. Смущаващо много. Може би детето щеше да каже на сводника си за големия страшен мъж, който го е пипал по лицето. Тогава сводникът щеше да дойде да го търси, за да му даде урок да не се закача със стоката.