Джеймс Кори - Игрите на Немезида

Мрачна музика озвучаваше мястото, ритъмът приличаше на постоянна нискочестотна атака. Подът бе лепкав, където не го покриваха черупки от фъстъци; мирис на сол и евтина бира изпълваше въздуха. Наоми отиде в дъното и се настани на най-скритото място, което успя да намери. В заведението имаше някъде между петнайсет и двайсет души, седнали или прави. Тя още усещаше погледите им върху себе си. Челюстта ѝ се издаде малко напред, а устните ѝ се присвиха, което бе колкото защитна окраска, толкова и действително неудоволствие. Стената, на която се облягаше, трепереше от баса.

Тя си поръча питие от системата на масата и плати с предварително зареден чип. Преди момчето със слабото лице зад бара да го донесе, металните врати към коридора се отвориха пак и влезе Крилатия. Движенията му бяха сковани и неспокойни, изражението му — затворено и ядосано. Не я бе проследил дотук. Това бе мястото, където се връщаше след провала си. Наоми се дръпна още сантиметър по-назад.

Крилатия седна на бара, стана, седна пак. Една скрита в сенките врата в дъното на клуба се отвори. Мъжът, който излезе оттам, бе огромен. Мускулите на шията и туловището му бяха толкова големи и релефни, че би могъл да онагледи урок по анатомия. Стоманеносивата му коса бе подстригана ниско по черепа, бели белези минаваха зад лявото му ухо като карта на речна делта. Голяма татуировка с разцепения кръг на СВП красеше врата му отстрани. Той отиде до бара, където го чакаше Крилатия. Ръцете на Крилатия вече бяха разперени извинително. Наоми не можеше да го чуе какво казва, но смисълът бе ясен. Видях я. Изгубих я. Съжалявам. Моля, не ми чупи капачките на коленете. Тя си позволи една лека усмивка.

Едрият мъж наклони глава, кимна и каза нещо, което май успокои Крилатия достатъчно, че да се поусмихне. Едрият мъж се обърна бавно и примижа към сумрака на клуба. Когато погледът му стигна до нея, спря. Момчето на бара тръгна напред с питието ѝ на поднос. Мъжагата сложи ръка на гърдите му и го бутна назад. Наоми се поизправи и се взря нагоре в очите на големия, когато той стигна до масата. Бяха също толкова бледи, колкото ги помнеше.

— Кокалче — рече той.

— Син — отвърна Наоми, а после грамадните му ръце я прегърнаха и я вдигнаха. Тя отвърна на прегръдката му. Мирисът и топлината на кожата му създаваха впечатление, че прегръща мечка. — Господи, изобщо не си се променил.

— Само ставам по-добър, uhkti . По-голям и по-умен.

Пусна я да стъпи на земята. Усмихна се и лицето му се нагъна цялото като вълнички в локва. Тя го потупа по рамото и усмивката му се разшири още повече. На бара, очите на Крилатия бяха станали като палачинки. Наоми му помаха. Мъжът, пратен да я следи, се поколеба, после ѝ махна в отговор.

— Е, какво съм пропуснала? — попита Наоми, когато Син я поведе към вратата в дъното.

— Само всичко, sa sa ? — избоботи Син. — Какво ти каза Марко?

— Съвсем малко.

— Все тъй прави. Все тъй прави.

Зад тънката врата имаше коридор, виещ се през грубия камък на астероида. Покритието бе старо, сиво и се лющеше, от камъните лъхаше студ. Трима мъже се облягаха на стената с пистолети в ръце. Най-старият беше Карал. Двамата по-млади не ги познаваше. Тя целуна Карал по бузата на минаване. Другите я зяпаха със смесица от недоверие и възхита. Скритият коридор завърши със стоманена врата.

— Защо толкова потайно? — попита тя. — Знаеш, че сега СВП управлява Церера.

— Има СВП и СВП — отвърна Син.

— А вие сте от другите — подхвърли тя, но с топлота в гласа, която скриваше безпокойството ѝ.

— Винаги — потвърди Син.

Вратата се плъзна настрани и Син се приведе да мине. Беше невъзможно да види нещо покрай туловището му. Наоми го последва.

— Стигнахме само дотук — каза Син през рамо. — И по-добре да не стоим прекалено дълго. По план трябваше да се върнем при Марко още преди месец.

— Марко не е ли тук?

— Никой не е тук, освен нас, шубетата. — В гласа му се долавяше усмивка.

Стаята, в която влязоха, бе широка и студена. Един портативен рециклатор раздвижваше застоялия въздух и оставяше мирис на гума. Имаше рафтове от пресована пластмаса с хранителни дажби и вода. Около тънка ламинирана маса бяха наредени пет стола, а от една кука висеше на кабелите си стар мрежов ретранслатор. Четириетажни койки бяха опрени до стената. Под одеялата имаше свити тела, но и да спяха, Син явно не го бе грижа за тях. Продължи да говори все така високо.

— Работата е там, че е по-добре да не сме където някой може да ни достигне, когато всичко се сгромоляса, sa sa ?