Джеймс Кори - Игрите на Немезида

Тази мисъл извика усмивка на лицето на Еймъс и възелът в стомаха му се отпусна.

Къщата на Лидия се намираше на трийсет и седем пресечки от гарата, в беден квартал, но не в държавна кооперация. Някой плащаше истински пари за мястото, а това бе интересно. Еймъс не мислеше, че Лидия би могла да изчисти достатъчно досието си, за да кандидатства за обучение за работа. Може би мъжът ѝ беше гражданин с нужните умения и чисто минало, за да получи нормална работа. Това също бе интересно. Що за човек, водещ почтен живот, се жени за застаряваща гангстерка като Лидия?

Еймъс вървеше лениво, все още таеше някаква надежда, че сводникът ще го намери и ще цъфне пред него. Час и половина по-късно ръчният му терминал го уведоми, че е стигнал до целта си. Къщата не изглеждаше кой знае какво. Малка едноетажна постройка, която отвън бе почти точно копие на всяка друга малка едноетажна къщурка в квартала. Миниатюрна градинка заемаше тясната ивица между къщата и тротоара. Изглеждаше обгрижвана с любов, макар че Еймъс не можеше да си спомни Лидия някога да е притежавала растение.

Мина по тясната пътека през градината до входната врата и позвъни. След миг му отвори дребен възрастен мъж с рехава бяла коса.

— Мога ли да ти помогна, синко?

Еймъс се усмихна и нещо в изражението му накара мъжа да отстъпи нервно половин крачка назад.

— Здрасти. Аз съм стар приятел на Лидия Малуф. Наскоро разбрах, че е починала, и се надявах да отдам почитта си. — Той се опита да докара на лицето си усмивка, която да не плаши дребното старче.

След малко старчето — наречено в некролога Чарлз — сви рамене и покани с жест Еймъс да влезе. Отвътре вече си личеше, че къщата е на Лидия. Плюшеното обзавеждане и ярките драперии и пердета напомниха на Еймъс за апартамента ѝ в Балтимор. По рафтовете и масите се редяха снимки. Късчета от живота ѝ след заминаването на Еймъс. Две кучета на тревиста поляна, ухилили се с провесени езици към фотоапарата. Чарлз, с повече коса на главата, но пак сребристобяла, копаещ в градината. Лидия и Чарлз заедно в някакъв ресторант, със свещи на масата, усмихнати над винените си чаши.

Изглеждаше хубав живот и Еймъс усети как нещо в стомаха му се отпуска, когато ги видя. Не бе сигурен какво означава това, но вероятно беше хубаво.

— Имаш ли си име? — попита Чарлз. — Искаш ли малко чай? Тъкмо си правех, когато позвъни.

— Разбира се, бих пийнал малко чай — каза Еймъс, пренебрегвайки първия въпрос. Остана в уютния хол, докато Чарлз тропаше из кухнята.

— Погребението беше преди два месеца — отбеляза Чарлз. — Да не си бил нагоре в кладенеца?

— Да, за последно работих в Пояса. Съжалявам, че ми отне толкова време да сляза дотук.

Чарлз се върна от кухнята и му подаде димяща чаша. Съдейки по аромата, беше зелен чай, неподсладен.

— Тимъти, нали? — подхвърли Чарлз, сякаш питаше за времето. Еймъс усети как челюстта му се стяга. Адреналинът нахлу в кръвта му.

— Отдавна вече не съм — изръмжа той.

— Тя понякога говореше за майка ти — продължи Чарлз. Изглеждаше спокоен. Сякаш знаеше, че каквото и да стане, е неизбежно.

— Майка ми ли?

— Лидия се е грижила за теб след смъртта на майка ти, нали?

— Да — потвърди Еймъс. — Така е.

— Е — рече Чарлз и сръбна пак от чая си. — И сега какво?

— Или ще попитам дали мога да взема малко от тези рози отпред, за да ги сложа на гроба ѝ…

— Или?

— Или просто ще ги взема, защото тук вече не живее никой.

— Не искам неприятности.

— Трябва да знам как е станало.

Чарлз сведе очи, вдиша дълбоко и кимна.

— Тя имаше заболяване, наречено прогресивен аортен аневризъм. Една нощ си легна и не се събуди. На другия ден повиках бърза помощ, но те казаха, че била мъртва от часове.

Еймъс кимна.

— Ти добре ли се отнасяше с нея, Чарлз?

— Обичах я, момко — отвърна възрастният мъж със следа от стомана в гласа. — Можеш да правиш каквото си искаш тук, не съм в състояние да те спра. Но няма да търпя да подлагаш на съмнение любовта ми. Обичах я от момента, в който се запознахме, до последната ни целувка за лека нощ. И още я обичам.

Гласът на стареца не трепна изобщо, но очите му бяха влажни и ръцете му трепереха.

— Може ли да седна? — попита Еймъс.

— Заповядай. Кажи ми, ако искаш още чай. Чайникът е пълен.

— Благодаря, господине. Съжалявам, че ви разтревожих така. Но като чух, се притесних…

— Знам каква е била Лидия, преди да се срещнем — каза Чарлз и се настани на една малка кушетка срещу него. — Ние винаги сме били честни един с друг. Но тук никой никога не ни е безпокоил. Тя просто имаше спукана артерия, която ѝ изневери една нощ, докато спеше. Нищо повече.