Джеймс Кори - Игрите на Немезида

— Очаквах, че всякакви техни проблеми ще бъдат разрешени, когато всеки може да получи безплатно собствена планета.

Фред отпи още една глътка от питието си, преди да отговори.

— Тяхната позиция е, че поясната култура е приспособена към космоса. Перспективите за нови колонии с въздух и гравитация отслабват икономическата база, от която зависят поясните. Да принудиш всички да слязат надолу в гравитационния кладенец е моралният еквивалент на геноцид.

Холдън премигна.

— Безплатните планети са геноцид?

— Те твърдят, че да си приспособен към ниска гравитация не е недъг, а част от тяхната същност. Не желаят да отидат да живеят на планета, така че всъщност ние ги убиваме.

— Добре де, разбирам защо не искат в продължение на шест месеца да се помпат със стероиди и стимулатори за растеж на костите. Но как така ги убиваме?

— Първо, не всички могат да го понесат. Обаче не е там въпросът. Просто с това — Фред махна към космическата станция около тях — ще бъде кажи-речи свършено, след като всеки си има планета. За поколения напред, най-малкото. Може би завинаги. Няма смисъл да наливаме ресурси във външните планети или да добиваме руда в Пояса, когато можем да намерим всичко това в някой гравитационен кладенец, плюс безплатен въздух и вода.

— С други думи, щом притежават нещо, което никой вече не иска, те просто ще измрат от глад?

— Поне така виждат нещата те — отбеляза Фред. Двамата с Холдън помълчаха, докато пиеха.

— Мда — промърмори накрая Холдън. — Ами, май имат право. Но не виждам какво могат да направят по въпроса.

— Някои се опитват да намерят изход. Но нещата бързо набират скорост.

— Калисто и Палада.

— А неотдавна нападнаха Земята със стар, изваден от нафталина тежък товарен кораб.

Холдън се засмя.

— Не съм чел Земята да е била бомбардирана, така че сигурно не са успели.

— Е, беше самоубийствена атака и частта със самоубийството успя. Флотата на ООН във висока орбита превърна кораба в облак газ на една десета АЕ от планетата. Нямаше щети, нямаше голям отзвук в пресата. Но е възможно нападението да е било подготовка и да планират някаква голяма, зрелищна акция, която да покаже, че Поясът не може да бъде пренебрегван. Това, което ме плаши до смърт, е, че никой няма представа каква ще е тя.

Леко наклоненият главен коридор на станция Тихо бе пълен с работници. Холдън не обръщаше голямо внимание на графиците на станцията, но предположи, че подминаващите го тълпи означават застъпване на нова смяна. Или това, или течеше организирана евакуация без аларми.

— Ей! Холдън — повика го някой, докато се разминаваха.

— Здрасти — отвърна Холдън, без да е сигурен кого поздравява.

Още не бе измислил как да се справя с известността си. Хората го сочеха, зяпаха го, шепнеха си един на друг, докато минаваше. Той знаеше, че по принцип нямат намерение да го обидят. Просто се изненадваха, когато някой, когото са виждали само на видеоекрана, изведнъж се появи в истинския свят. Повечето от тихите разговори, когато успяваше да ги дочуе, се състояха от: „Това Джеймс Холдън ли е? Мисля, че е Джеймс Холдън“.

— Холдън — подхвърли една жена, вървяща по коридора срещу него, — какво става?

На Тихо имаше петнайсет хиляди души, работещи на три различни смени. Беше като малък град в космоса. Той не можеше да се сети дали би трябвало да познава заговорилата го жена или не, затова просто се усмихна и каза:

— Здрасти, как е?

— Все същото — отвърна тя, докато се разминаваха.

Като стигна до вратата на апартамента си, с облекчение установи, че единственият човек вътре е Наоми. Тя седеше на масата за хранене, пред нея имаше димяща чаша чай, а погледът ѝ бе отнесен. Холдън не можеше да познае дали е изпаднала в меланхолия, или решава наум сложен инженерен проблем. Тези две изражения бяха объркващо сходни.

Той си наля чаша вода от чешмата в кухнята, седна срещу нея и зачака тя да заговори първа. Наоми погледна към него през косата си и му се усмихна тъжно. Значи бе меланхолия, не инженерство.

— Здрасти — каза тя.

— Здрасти.

— Имам проблем.

— Нещо, което мога да оправя? — попита Холдън. — Само кажи.

Наоми сръбна от чая си, за да печели време. Това не беше добър знак, защото означаваше, че не знае как да зачекне темата. Холдън усети как коремните му мускули се свиват.

— Тъкмо там е работата — въздъхна тя. — Трябва да направя нещо и не искам да забърквам и теб. Изобщо. Защото ако те забъркам, ти ще се опиташ да го оправиш, а не бива.