За миг се поколебах какво точно ми диктува дългът — дали да помогна на господаря и господарката, или на издъхващия езичник… Наведох се над разкривеното от болка синьо лице. „Отче“ — прошепна той. Не знам дали призоваваше Бога или не, но аз се постарах да изпълня целия ритуал по даване на последно причастие, доколкото това беше възможно при дадените обстоятелства, и укрепих душата му, докато издъхна. Дано Господ да е чул молитвите ми и да го е пратил поне в чистилището.
Сър Роджър се върна, бършейки окървавения си меч. Лицето му бе разцъфнало в усмивка. Рядко съм виждал толкова радостен човек.
— Вълчето му с вълче! — викаше развеселен. — Ама така си е, норманската кръв винаги си личи!
— Какво стана? — попитах, като се надигах в изпоцапаното си одеяние.
— Все пак Оуен не успя да се докопа до сандъка с оръжие — отвърна баронът. — Трябва да е хукнал напред, към навигационната кула. Но другите членове на екипажа — стрелците — бяха чули шума на битката. Преценявайки, че моментът е подходящ и че обстоятелствата налагат това, отишли да се въоръжат. Видях един от тях да минава край вратите на будоара. Вторият го следваше, въоръжен с дълъг гаечен ключ. Хвърлих се с меча срещу му, но той се биеше добре и мина известно време, докато го убия. Междувременно Кетрин гонеше първия и го нападаше с голи ръце, докато не я повалиха с удар на пода. Онези глупави прислужнички не бяха в състояние да помогнат с нищо, а само се бяха свили от страх и пищяха, както можеше да се очаква. Но изведнъж… Слушай сега, братко Парвус! Синът ми Робърт отвори скрина с оръжията, измъкна оттам един огнестрел и гръмна оня уерсгорец така майсторски, както само Червения Джон би могъл. Ох, дяволчето му ниедно!
Влезе господарката. Косата й висеше разчорлена, а на една от страните й личеше ярък белег от ожулване. С безразличие, с каквото някой сержант докладва за поставянето на часови, тя заяви:
— Усмирих децата.
— Бедната мъничка Матилда — промърмори съпругът, — много ли беше уплашена?
Лейди Кетрин се възмути:
— Те и двамата искаха да се бият!
— Чакай тук! — каза баронът. — Отивам да се справя с Оуен и с пилота.
Тя разтреперано пое дъх:
— Нима винаги трябва да стоя настрана, когато моят съпруг тръгва срещу някоя опасност? Той застана неподвижно и я изгледа.
— Но аз смятах… — започна баронът, необичайно безпомощен…
— Предадох ви, за да се върна у дома. Да, така е. — Говореше, забила поглед в масата. — Мисля, че ще ми простиш, много преди аз самата да си простя. Ако изобщо си простя някога! Но аз направих това, което изглеждаше най-доброто… и за теб… бях объркана. Беше като кошмар. Не биваше да ме оставяш толкова дълго сама, съпруже мой. Толкова ми липсваше.
Той кимна замислено:
— Аз съм онзи, който трябва да моли за прошка. Дано Господ ми даде да поживея, за да бъда достоен за теб. — После я потупа по раменете. — Стой тук и пази тоя синьокож. Ако се наложи да убия Оуен и пилота…
— Направи го! — извика тя с нарастващ гняв.
— По-добре да не го правя — каза с онзи мек тон, с който се обръщаше към нея. — Като те гледам, толкова добре го разбирам. Но ако се случи най-лошото, Бранитар може да ни закара у дома. Затова не го изпускай от очи.
Тя взе огнестрела от мен и седна. Прикованият пленник стоеше изпънат, излъчвайки горда непреклонност.
— Да вървим, братко Парвус — каза сър Роджър. — Може би ще имам нужда от красноречието ти. Помъкна меча си и пъхна в пояса си един огнестрел, който взе от скрина. Насочихме се по един коридор, след това минахме по някаква стълба и се озовахме пред входа на навигационната кула. Вратата беше заключена отвътре. Сър Роджър заудря по нея с края на дръжката на своя грамаден меч.
— Хей, вие там, двамата! Предайте се!
— А ако не се предадем? — Гласът на сър Оуен проникна едва чуто през облицовката.
— Ако не друго — рече сър Роджър решително, — ще разруша двигателите и ще замина с моя кораб, а вие ще останете неподвижни тук. Но искам да ти кажа, че моят гняв отмина. Всичко завърши щастливо и ние настина ще си идем у дома — след като тези звезди станат безопасни за англичаните. Ти и аз бяхме приятели някога, Оуен. Дай ми отново ръката си. Кълна се, нищо лошо няма да ти се случи.
Възцари се тежко мълчание. После гласът зад вратата рече:
— Добре. Ти си човек, който никога не е нарушавал дадената дума, нали? Много добре тогава, ела, Роджър.
Чух как резето с изщракване се вдигна. Баронът сложи ръка на вратата. Не знам какво ме накара да каже „стойте, сир“ и да се мушна пред него по един безпримерно невъзпитан начин.
Читать дальше