Фидо се вслушва в лая. И той се развълнува. Някакви лоши непознати са били много близо до двора на доброто кученце. Били са в някакво летящо нещо и са имали много пушки.
Фидо не обича много-много пушките. Някога един непознат с пушка стреля по него и го болеше. После дойде онова добро момиче и му помогна.
Тези непознати са изключително лоши. Всяко добро кученце, дето е с всичкия си, би искало да им причини болка и да ги накара да се махнат. Докато Фидо се вслушва в лая, той разбира как изглеждат и чува гласовете им. Ако някой от тези много лоши непознати някога влезе в двора му, ужасно много ще се разстрои.
После Фидо забелязва, че лошите непознати преследват някакво момиче. По гласа й и начина, по който тя се движи, личи, че й причиняват болка.
Лошите непознати тормозят доброто момиче, което го обича!
Фидо се ядосва повече от всякога, даже повече, отколкото когато много отдавна лошият човек го простреля.
Работата му е да пази този двор от лоши непознати. Той не се занимава с нищо друго.
Но още по-важно е да защити доброто момиче, което го обича. Това е по-важно от всичко. И нищо не може да го спре. Дори и оградата.
Оградата е много висока. Но той си спомня как много, много отдавна прескачаше неща, по-високи от него.
Фидо излиза от къщурката си, подвива под себе си дългите си крака и прескача оградата около двора, преди да си е спомнил, че не може да я прескочи. Това противоречие обаче му се губи — той е куче и като такова не го бива много по интроспекциите.
Лаят се разпространява до друго място, далече-далече. Предупреждават всички добри кученца, които живеят на това далечно място, да търсят много лошите непознати и момичето, което обича Фидо, защото те отиват там. Фидо вижда мястото наум. То е голямо и обширно и плоско и открито като хубаво поле за гонене на фризби. На него има много големи летящи неща. По краищата му има няколко двора, където живеят добри кученца.
Фидо чува как тези добри кученца му отговарят с лай. Той знае къде са. Далече. Но там се стига по улиците. Фидо познава цял куп различни улици. Той тича по тях и знае къде се намира и накъде е тръгнал.
Отначало единствената следа, която оставя подире си, е танцуваща диря от искри из центъра на франчайз-гетото. Но след като излиза на голяма права отсечка от магистрала, започва да оставя и други следи: пяна от раздробено синьо стъкло, разпръсната в успоредни крила от всичките четири платна, когато прозорците и предните стъкла на колите изскачат от рамките и се пръскат във въздуха като пенести струи подир моторница.
Част от политиката на добросъседство на Господин Ли е, че всички Плъхове са програмирани никога да не преминават границата на звука в населена област. Но Фидо бърза прекалено много, че да се съобразява с политиката на добросъседство. Прескочи звуковата бариера. Доведи шума.
— Гарван — обажда се Хиро, — преди да те убия, нека ти разкажа една история.
— Ще те изслушам — отговаря Гарванът. — Пътят е дълъг.
Всички превозни средства в Метавселената имат вградени гласови телефони. Хиро просто се обади вкъщи на Библиотекаря и го накара да намери номера на Гарвана. Двамата се гонят по черната повърхност на въображаемата планета, макар че Хиро настига Гарвана метър по метър.
— През Втората световна война баща ми постъпил в армията. Излъгал за възрастта си, за да го вземат. Пратили го в Тихия океан да върши мръсната работа. Както и да е, попаднал в нипонски плен.
— Е, и?
— Те го откарали в Нипон. Затворили го в концентрационен лагер. Там имало много американци, плюс малко британци и китайци. И двама типа, дето не можели да определят какви са. Приличали на индианци. Говорели малко английски. Но руския го владеели по-добре.
— Били са алеути — казва Гарванът. — Американски граждани. Но никой никога не бил чувал за тях. Повечето хора не знаят, че по време на войната японците са завладели американска територия — няколко острова в края на Алеутската верига. Населени. От моя народ. Пленили двамата най-важни алеути и ги натикали в концлагери в Япония. Единият бил кметът на Ату — най-важният представител на гражданската власт. Но другият бил още по-важен за нас. Той бил главният майстор на харпуна на алеутския народ.
— Кметът се разболял и починал — продължава Хиро. — Нямал никакъв имунитет към нищо. Но ловецът с харпун бил кораво копеле. На няколко пъти се разболявал, но оцелял. Ходел на работа в околните ниви с останалите пленници — отглеждали храна, като част от всенародните усилия за спечелване на войната. Бачкал в кухнята — готвел помия за пленниците и охраната. Бил много затворен. Всички го отбягвали, защото вонял ужасно. Леглото му усмърдявало бараката.
Читать дальше