Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

От прозореца на хижата изригва гъст оранжево-черен пламък и дървените стени моментално лумват, обзети от опустошителен огън.

„Ще видите“ — каза Мага. И е прав, трудно е да не се види как действа файлът-бомба. Единственият проход до нормалната дълбина догаря пред очите ни.

— Надявам се, че ти си там… Човеко Без Лице — казвам аз.

— Какво ти беше обещал в замяна за Неудачника? — пита Вики.

Хвърлям кос поглед към обекта на пропадналата сделка и признавам:

— Медала за Всепозволеност.

— Какво?

— Наистина ли не си чувала за него? Дибенко е получил същия за това, че е създал дълбината. Право на всякакви действия във виртуалния свят.

Вики се усмихва.

— Това струва повече от парите — казвам аз. — Това е индулгенция за всички грехове…

— Излъгали са те, Льоня.

— Защо?

— Медалът за Всепозволеност е уникален тъкмо защото съществува в един-единствен екземпляр. Всяко създадено копие автоматично се смята за фалшификат и се унищожава. Знам го, защото… познавах един образ, който се опитваше да го изкопира.

Най-смешното е, че не изпитвам и грам учудване. Намигам на Неудачника и казвам:

— Ти наистина си важна птица. Щом дори Димка Дибенко е готов да даде за кожата ти най-ценното си съкровище.

Неудачника поклаща глава.

— Не, аз съм още по-важен.

От изхвърлените през прозореца продукти сякаш напук на законите на физиката са се запазили цели-целенички само стъкленият буркан със сладко и хартиеният плик с крекери. Всичко останало е цопнало в пропастта или се е размазало върху камънаците. Според мен все едно е безсмислено да се запасяваме с храна, но въпреки това взехме буркана.

Сигурно е израз на инерцията на съзнанието. За паническата лакомия на разума, озовал се сред дивата природа.

— Имаш ли някакъв план? — питам Вики.

— Защо питаш мен? Нали ти предложи да избягаме през прозореца — справедливо възразява тя.

— Нямаше друг изход.

— Имаше. Нали си дайвър?

Кимвам към Неудачника.

— А той какъв е?

Само един час беше достатъчен, за да се умори Вики от този въпрос. Сядаме на меката морава, в сянката на дърветата. Над останките на хижата продължава да се вие бял дим.

Мълчаливо наблюдаваме Неудачника — той броди по склона, докосва боровете, събира от земята някакви иглички и камъчета. Градско чедо, което за пръв път се е озовало сред природата. Заточеник, офейкал от подземията на замъка Иф.

— Леонид, аз май прекалено се увлякох, когато ти разправях за компютърното съзнание — започва Вики. — Та така — той е човек. Обикновен човек, който те води за носа.

— От три денонощия е в дълбината.

— Стимулатори. Или също е дайвър.

— Не се проследява каналът му за връзка.

— Добра маскировка.

— Преследват го две големи фирми и Дибенко.

— Навсякъде е пълно с глупаци.

Прекрасно нещо е бръсначът на Окам. Отрязва до корен всичката мистика. До кожа.

— Вики, ти си психолог… има ли тестове за разкриване на хора?

Тя тихо се засмива.

— Не, разбира се. Досега не е имало нужда от тях.

— Срещал съм в някаква фантастична книга начин за проверка…

— И вярваш, че една схема, измислена от писател на чаша кафе, може да работи реално?

— Все пак трябва да се опита — упорствам аз. — Нали има институти, занимаващи се с проблемите на изкуствения интелект? Би трябвало да съществуват разработки по въпроса. Има фенове, които измислят абстрактни тестове… за бъдещи нужди. Ще изляза от дълбината и ще пообиколя Интернет.

— А как ще се върнеш? Вече няма вход за това пространство. — Вики горчиво се засмива. — Страхувам се, че то е загубено изобщо, завинаги. Превърнало се е в затворена система, която ще живее на компютъра сама за себе си.

— Някой добър хакер ще пробие проход.

— Това вече ще е друг свят. Планините ще се съпротивляват до последно. Проникне ли някой тук, те губят свободата си.

Разбирам я, и то чудесно, но мразя подобен предвидлив песимизъм.

— Ще нарисуваш нови планини.

Вики не се обижда.

— Следващия път ще измисля море. Море, небе и острови.

— И не забравяй за резервния изход.

— Пространствата живеят по свои закони… — Вики става. — Може и да има изход, Льоня. Когато създавах тези планини, програмата търсеше други ландшафти, на всички достъпни сървъри. Крадях отвсякъде по парченце… — тя смутено се усмихва. — И оставях пролуки. Съвсем малки. Намерим ли една от тях, ще можем да излезем.

— Това звучи по-добре.